Джордж седна на един от столовете в спалнята и подсвирна:
— Изглежда, че чичо Ричард не е грешил.
3
На другата сутрин ги посети инспектор Мортън.
Той бе тих мъж на средна възраст и говореше с мек провинциален акцент. Изглеждаше кротък и муден, но погледът му бе проницателен.
— Знаете за какво съм дошъл, нали, мисис Банкс? — започна той. — Доктор Проктър вече ви е казал за мис Гилкрист. Трохите от сватбената торта, които той отнесе оттук, бяха анализирани и показаха следи от арсен.
— Значи някой е искал умишлено да я отрови?
— Така изглежда. Самата мис Гилкрист не е в състояние да ни помогне с нищо. Все повтаря, че било невъзможно — кой би направил подобно нещо? Но някой го е направил. Вие да можете да хвърлите някаква светлина върху въпроса?
Сюзън поклати отрицателно глава:
— Аз съм потресена — отвърна тя. — Не можете ли да разберете нещо от пощенското клеймо? Или от почерка?
— Изглежда сте забравили, че хартията от опаковката е била изгорена. А и малко се съмняваме дали колетът въобще е пристигнал по пощата. Младият Андрю, шофьорът на пощенската кола, не си спомня да го е донасял. Имал много адреси, та не може да каже със сигурност. Ето такава е работата и ние не можем да сме сигурни.
— Каква е другата възможност?
— Другата възможност, мисис Банкс, е да е използвана стара хартия за опаковка с надписани името и адреса на мис Гилкрист и марка със старо пощенско клеймо и пакетът да е пуснат през процепа на пощенската кутия или прехвърлен през портичката, та да създаде впечатлението, че е пристигнал по пощата. Той добави невъзмутимо:
— Много хитро е измислено това със сватбената торта. Самотните възрастни жени са сантиментални по отношение на сватбените торти и им е драго, че хората ги помнят. Кутия шоколадови бонбони или нещо такова би могло да предизвика подозрение.
Сюзън рече бавно:
— Мис Гилкрист дълго разсъждаваше на глас кой би могъл да я изпрати, но съвсем не изпитваше подозрение. Както казвате, беше доволна и… поласкана. — И добави: — Имало ли е достатъчно отрова да… да убие човек?
— Трудно е да се каже, преди да сме получили количествения анализ. Зависи от това, дали мис Гилкрист е изяла цялото парче. Тя смята, че май не го е изяла цялото. Вие помните ли?
— О, не, не мога да кажа. Тя ме покани да си взема, но аз отказах, после хапна малко и каза, че тортата била чудесна, но не си спомням изяде ли цялото парче.
— Мога ли да се кача горе, ако не възразявате, мисис Банкс?
— Разбира се.
Тя го последва до стаята на мис Гилкрист и се извини:
— Съжалявам, че е в такова ужасно състояние, но нямах време да почистя. Погребението на леля ми, и всичко това… После, след като идва доктор Проктър, реших, че може би е по-добре да оставя стаята както е.
— Много умно от ваша страна, мисис Банкс. Не всеки би се сетил да постъпи така.
Той се приближи до леглото, пъхна внимателно ръка под възглавницата и я повдигна. На лицето му се разля усмивка.
— Ето на!
На чаршафа лежеше парче торта, доста смачкано от натиска.
— Невероятно! — възкликна Сюзън.
— Съвсем не. Може би човек от вашето поколение не би го направил. Младите дами днес не са чак толкова петимни да се омъжат. Но това е стар обичай. Сложи парче сватбена торта под възглавницата си и ще сънуваш бъдещия си съпруг.
— Но нима мис Гилкрист…?
— Не е искала да ни каже, защото й е било неудобно, че ще изглежда смешна на нейната възраст. Но аз си знаех, че така ще да е. — Лицето му стана отново сериозно. — Ако не е била старомоминската й глупост, сега мис Гилкрист можеше да не е жива.
— Но кой би искал да я убива?
Погледът на инспектора, който я премерваше с настойчиво любопитство, срещна нейния и Сюзън се почувства неловко.
— Вие не знаете ли? — попита той.
— Не, разбира се, че не знам.
— Тогава, изглежда, ще трябва да открием — рече инспектор Мортън.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Двама възрастни мъже седяха в стая, обзаведена в съвършено модерен стил. Помещението представляваше абсолютен квадрат, без каквито и да е дъги и чупки. Може би единственото изключение бе самият Еркюл Поаро, чиято фигура изобилстваше от дъги и чупки. Коремчето му бе приятно закръглено, главата му имаше формата на яйце, а мустаците му бяха засукани и стърчаха предизвикателно.
Той сръбваше по малко сироп от чашата си и гледаше замислено мистър Гоби.
Мистър Гоби бе дребен, слаб и съсухрен. Безличен човек като него действаше укрепващо на самочувствието, а сега бе толкова безличен, че все едно го нямаше. Мистър Гоби не гледаше в Поаро, тъй като той никога не гледаше никого в лицето.