— А часовете?
— Взела сандвичите в единадесет часа. Ако е вървяла около миля до главния път, можела е да отиде на автостоп до Уолкастър, а оттам да вземе експреса за Южния бряг, който спира на Рединг-Запад. Няма да навлизам в подробности за автобуси и т.н. Можела е да успее при положение, че… хм… нападението е извършено доста късно следобеда.
— Както разбирам, докторът допуска 4,30 като възможно най-късния час.
— Вижте — рече мистър Гоби. — Не бих казал, че е много вероятно да е тя. Струва ми се мила жена и всички я обичат. Предана е на мъжа си и го гледа като дете.
— Да, да, майчинският комплекс.
— Здрава и яка жена е. Сече дърва, а понякога пренася цели кофи с подпалки. Бива я и да поправя колата си.
— Точно това щях да кажа. Какво й е било на колата?
— Точните подробности ли искате, мосю Поаро?
— Пази боже! Не разбирам нищо от механика.
— Повредата е била трудна за откриване. Както и за отстраняване. Но много лесно е можело да бъде причинена злонамерено от някого. Някой, който разбира от автомобили.
— Великолепно! — възкликна с горчив ентусиазъм Поаро. — Всичко е толкова удобно, толкова възможно. Боже мой! Няма ли да можем да оневиним поне един? Ами мисис Лио Абърнети?
— Тя също е много приятна дама. Мистър Ричард Абърнети, покойникът, е бил привързан към нея. Отишла да живее за известно време в Ендърби около две седмици преди смъртта му.
— След като той е посетил сестра си в Личет Сейнт Мери?
— Не, малко преди това. Доходите й са намалели значително след войната. Продала е къщата си в Англия и е наела малък апартамент в Лондон. Притежава и вила в Кипър и прекарва там част от годината. Има млад племенник, на когото помага да се образова, а от време на време подпомага финансово и един-двама млади художници.
— Света Елена непорочна — рече Поаро с притворени очи. — За нея е било невъзможно да напусне Ендърби в този ден, без да я забележат прислужниците? Потвърдете го, умолявам ви.
Мистър Гоби премести погледа си, в който се четеше извинение, върху лъснатите обувки от скъпа кожа на Поаро, което бе възможно най-близкото до директно общуване, и промърмори:
— Страхувам се, че не мога да кажа такова нещо, мосю Поаро. Мисис Абърнети е заминала за Лондон да си вземе дрехи и други вещи, тъй като се била договорила с мистър Ентуисъл да поеме грижата за къщата.
— Само това оставаше! — извика възбудено Поаро.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Като видя визитната картичка на инспектор Мортън от бъркширската полиция, Еркюл Поаро повдигна вежди и рече:
— Поканете го, Жорж, поканете го. И донесете… — какво питие предпочитат полицаите?
— Бих предложил бира, сър.
— Ужасно! Но съвсем по английски. Донесете бира тогава.
Инспектор Мортън заговори направо по въпроса.
— Имах работа в Лондон — започна той — и издирих адреса ви, мосю Поаро. Заинтересувах се, като ви видях на следствието в четвъртък.
— А, видели сте ме там?
— Да. Изненадан бях и както вече казах, заинтригуван. Вие едва ли ме помните, но аз ви помня много, добре. От онзи случай в Пангбърн.
— А, вие сте били свързан с него?
— О, бях още на твърде нисша длъжност. Оттогава мина много време, но не съм ви забравил.
— И ме познахте веднага онзи ден?
— Това не бе трудно, сър. — Инспектор Мортън сподави усмивката си. — Вие имате доста… необичаен външен вид.
Той обходи с очи безупречния костюм на Поаро и най-накрая се спря на засуканите му мустаци.
— Биете на очи, особено в провинциално място.
— Възможно е, твърде възможно е — рече самодоволно Поаро.
— Заинтересувах се какво правите там. Не бих казал, че имате интерес към този род престъпления: убийства, кражби, въоръжени нападения…
— Мислите ли, че това е типичното, често срещано брутално престъпление?
— Именно това се чудя.
— И се чудите от самото начало, нали?
— Да, мосю Поаро. Има някои необичайни обстоятелства. Оттогава насам работим по нашите си методи. Задържахме за разпит един-двама, но те дадоха съвсем задоволителни обяснения за заниманията си онзи следобед. Не бихме го сложили в графата „типично престъпление“, мосю Поаро — сигурни сме в това. И шефът е съгласен. Извършено е от някого, чиято цел е била да представи нещата да изглеждат именно така. Може да е била тази жена Гилкрист, но не виждам мотивировка, пък и няма емоционални подбуди. Мисис Ланскне вероятно е била леко смахната или, ако предпочитате, да я наречем „простодушна“, но в такова едно домакинство, състоящо се от господарка и прислужница, не е имало място за страстите на женското приятелство. Около нас има десетки като мис Гилкрист и тя едва ли е типът убийца.