Той направи пауза и продължи:
— Значи ще трябва да търсим по-надалече. Дойдох да ви попитам дали бихте ни помогнали. Нещо ви е довело тук, мосю Поаро.
— Да, да, нещо ме доведе тук. Един отличен даймлер, но не само той.
— Разполагали сте с… информация?
— Едва ли в смисъла, който вие влагате. Нищо, което би могло да послужи като улика.
— Но което би могло да послужи като указание?
— Да.
— Виждате ли, мосю Поаро. Събитията се развиха.
И той разказа щателно и с подробности за отровното парче сватбена торта.
Поаро пое дълбоко дъх, та чак изсъска.
— Гениално — просто гениално… Предупредих мистър Ентуисъл да се грижи за мис Гилкрист. Съществуваше тази възможност за покушение срещу нея. Но трябва да призная — не очаквах да е с отрова. Опасявах се от повторение на варианта „секира“. И смятах, че би било неразумно жената да се движи сама по пусти улици след свечеряване.
— Но защо сте очаквали нападение срещу нея? Длъжен сте да ми кажете това, мосю Поаро!
Поаро поклати бавно глава:
— Да, ще ви кажа. Мистър Ентуисъл няма да ви каже, защото е адвокат, а адвокатите не са склонни да правят предположения и изводи от характера на една покойница или пък от няколко нейни безотговорно изречени думи. Но той не би имал нищо против аз да ви кажа — дори ще се почувства облекчен. Той не обича да изглежда в очите ви като глупак или като човек, който си въобразява разни неща, и все пак би желал вие да знаете евентуалните — казвам евентуалните — факти.
Поаро млъкна, тъй като Жорж влезе с висока халба бира.
— Да се подкрепите, инспекторе. Не, не, аз настоявам.
— Вие няма ли да ми правите компания?
— Аз не пия бира. Затова ще взема чаша syrop de cassis — о, англичаните не го обичат, забелязал съм.
Инспектор Мортън погледна с благодарност към бирата си.
Като отпиваше по малко от тъмнолилавата течност, Поаро продължи:
— Всичко това започва на едно погребение. Или поточно — след погребението.
И той изложи доста образно и с много жестикулации цялата история, както му я бе разказал мистър Ентуисъл, но и с украшенията, характерни за емоционалната му натура. Човек оставаше с впечатлението, че едва ли не Еркюл Поаро е бил свидетел на сцената.
Инспектор Мортън имаше остър и аналитичен ум. Той веднага се хвана за няколкото опорни точки, необходими му в неговата работа.
— Този мистър Абърнети може да е бил отровен, така ли?
— Това е възможно.
— А тялото е било кремирано и няма доказателства.
— Точно така.
Инспектор Мортън размисли.
— Интересно. Но не можем да се уловим за нищо. Нищо, което да си струва разследването на смъртта на Ричард Абърнети. Би било загуба на време.
— Да.
— Но налице са хората — хората, които са били там и които са чули Кора Ланскне да казва онези думи, а един от тях може да се е опасявал, че тя ще ги повтори, и то с повече подробности.
— Което тя несъмнено е щяла да стори. Да, както вие казвате, инспекторе, налице са хората. Сега разбирате защо бях на следствието, защо се заинтригувах от случая — това е, защото аз винаги се интересувам от хората.
— Тогава покушението срещу мис Гилкрист…
— Е било заложено като вероятност. Ричард Абърнети е посетил дома на Кора и е разговарял с нея. Той може би е споменал и конкретно име. Единственото лице, което би могло да знае или да е дочуло нещо, е мис Гилкрист. Кора е накарана да млъкне, но убиецът не е спокоен. Дали другата жена знае нещо — нещичко? Разбира се, ако убиецът е мъдър, той ще остави нещата така, както са, но убийците, инспекторе, рядко са мъдри. Те си блъскат главите, неспокойни са, искат да се уверят — да са напълно сигурни. Доволни са от собствената си хитрост. И ето, че накрая си пъхат главата в торбата, както вие казвате. Инспектор Мортън се поусмихна. Поаро продължи:
— Този опит да се запуши устата на мис Гилкрист, той сам по себе си е вече грешка. Защото сега вие ще имате два случая за разследване. Да вземем почерка на адреса на сватбената торта. Жалко, че хартията от опаковката е изгорена.
— Да, тогава можех да знам със сигурност дали е била изпратена по пощата, или не.
— Имате причина да предполагате второто, казвате?
— Просто това, което смята пощальонът, но и той не е сигурен. Ако колетът бе минал през селската пощенска станция, няма начин служителката да не го забележи, но в днешно време пощата пристига с камионетка от Маркет Кейнс, а младежът естествено има твърде много адреси да обиколи и много поща да раздаде. За къщата на мисис Ланскне смята, че е носил само писма, никакъв колет, но не е сигурен. Освен това той така е хлътнал по една девойка, че май за нищо друго не може да мисли. Направих му малък тест на паметта — не може да се разчита на него със сигурност. А ако наистина той го е занесъл, чудно ми е защо колетът е бил намерен чак след като този… как му беше името… мистър Гътри…