Да, рече си Поаро, може да разчита на информацията, дадена му от Хелън. Всъщност не се бе съмнявал, но по природа и навици беше недоверчив към всички, докато той самият не ги бе проучил и одобрил.
Така или иначе информацията бе нищожна и незадоволителна. Тя се свеждаше до факта, че на Ричард Абърнети са били предписани витаминови капсули, държани в голям флакон, и че почти са се били свършили, преди да умре. Всеки би могъл да извади със спринцовка съдържанието на една или повече капсулки, да го замени с нещо друго, а после така да ги подреди в шишето, че фаталната доза да бъде взета седмици след като този някой е напуснал имението. Може също да се е вмъкнал в къщата в деня преди смъртта на Ричард Абърнети и да е напълнил с отрова капсулката или пък — което бе още по-вероятно — да е заменил с нещо друго приспивателното във флакончето до леглото му. И още една възможност — да е сложил нещо в храната или напитките му.
Еркюл Поаро проведе свой собствен експеримент. Входната врата се заключваше, но имаше една странична врата, водеща към градината, която заключваха само вечер. Към един без петнадесет, когато градинарите отиваха да обядват, а всички в къщата се намираха в трапезарията, Поаро влезе откъм градината през страничната врата и се изкачи по стълбите до спалнята на Ричард Абърнети, без да срещне жива душа. Като вариант той се мушна зад една врата-завеса и оттам в килера. Чу гласове откъм кухнята в дъното на коридора, но никой не го видя.
Да, ето че можеше да се направи. Но дали някой го бе направил? Нищо не насочваше към такова заключение. Не че Поаро търсеше улики — той само искаше за собствено удовлетворение да провери всички възможности. Убийството на Ричард Абърнети би могло да е само хипотеза. Трябваше да се търсят доказателства по-скоро за убийството на Кора Ланскне. Нужно му бе да изучи хората, събрали се в деня на погребението, и да си извади собствени заключения за всеки. Вече имаше план, но първо искаше да размени още няколко думи със стария Ланскъм.
Ланскъм бе любезен, но се държеше на разстояние. Макар и по-отзивчив от Джанет, той възприемаше този натрапник чужденец като олицетворение на антихриста. Ето накъде отиваше светът!
Той остави парчето кожа, с което усърдно лъскаше старинен сребърен чайник, изправи прегърбената си фигура и запита любезно:
— Да, сър?
Поаро седна предпазливо на дървена табуретка.
— Мисис Абърнети ми казва, че сте се надявали, след като се оттеглите от служба, да живеете в къщичката до северната врата на имението?
— Така е, сър. Разбира се, всичко това се променя сега. След като се продаде имотът…
Поаро бързо вметна:
— Би било възможно и сега. За градинарите има къщички. Вратарската сграда няма да е нужна на гостите и придружителите им. Не виждам пречки да се уреди по някакъв начин.
— Благодаря за предложението, сър. Но не смятам, че… Повечето от гостите ще са чужденци, нали?
— Да, чужденци ще са. Сред избягалите от Европа в Англия има стари и болни хора. За тях няма бъдеще в собствените им страни, защото, разбирате, нали, роднините им са загинали. Те не могат да си изкарват прехраната като всички останали работоспособни мъже и жени. Организацията, която представлявам, набра дарителски фондове за закупуването на няколко стари родови имения. Това място, смятам, е изключително подходящо. Въпросът вече е уреден. Ланскъм въздъхна.
— Предполагам, ще ме разберете, сър, ако ви кажа колко ме натъжава мисълта, че в тази къща вече няма да живеят собствениците й. Но аз добре разбирам как стоят нещата днес. Никой от семейството не може да си позволи лукса да живее тук — а що се отнася до младите дами и господа, мисля, че те и не желаят. В днешно време е твърде трудно да се наеме прислуга, а дори някой да успее, ще трябва да плаща скъпо и няма да е доволен. Разбирам много добре, че им е минало времето на тези чудесни господарски къщи — Ланскъм въздъхна пак. — Ако трябва да е някаква институция, то ще се радвам да е такава, за каквато говорите вие. Ние в тази страна бяхме пощадени, сър, благодарение на флотата и авиацията и на нашите смели войници, а и имаме късмет, че сме остров. Ако Хитлер беше дебаркирал тук, всички щяхме да грабнем оръжие и да му отрежем квитанциите. Зрението ми не е вече добро за пушка, но бих се справил с желязна вила, и смятах да го направя, ако се наложеше. Ние в тази страна всякога сме били готови да посрещнем неволята, сър, това ни е гордостта. И ще продължим и за в бъдеще.