— Благодаря ви, Ланскъм — рече кротко Поаро. — Смъртта на господаря ви трябва да е била тежък удар за вас.
— Да, сър. Работя при него от времето, когато беше младеж. Съдбата бе благосклонна към мен, сър. По-добър господар не можеше да има.
— Разговарях с моя приятел и… хм… колега, доктор Лараби. Чудехме се дали господарят ви си е имал допълнителна грижа — някакъв неприятен разговор — в деня преди смъртта си? Не си ли спомняте да е идвал посетител в този ден?
— Мисля, че не, сър. Не си спомням такова нещо.
— Никой ли не е идвал тези дни?
— Викарият бе поканен на чай предишния ден. Освен това няколко монахини идваха за помощи, а и един младеж предлагаше на Марджъри четки и тел за чистене на тенджери на черния вход. Много настойчив беше. Друг никой.
По лицето на Ланскъм се появи тревога. Поаро не настоява повече. Ланскъм вече бе излял душата си пред мистър Ентуисъл. С Поаро той едва ли щеше да е по-приказлив.
Поаро срещна пълно разбиране от страна на Марджъри. Тя не робуваше на условностите на „добрата прислуга“. Марджъри бе първокласна готвачка и пътят към сърцето й минаваше през кулинарните й занимания. Поаро я посети в кухнята, похвали авторитетно някои нейни блюда, а тя, преценявайки, че това е човек, който знае за какво говори, с радост го прие като сродна душа. За него не бе никак трудно да узнае какво е било сервирано вечерта преди да умре Ричард Абърнети. Всъщност подходът на Марджъри към въпроса бе следният: „Мистър Абърнети почина вечерта, когато направих чудесно шоколадово суфле. Бях си отделила шест яйца специално за това. Млекарят ми е приятел. Намери ми малко сметана, но не питайте как. Мистър Абърнети много хареса суфлето.“ Със същите подробности тя разказа и за останалата част от вечерята. Остатъците от трапезата били доядени в кухнята. При цялата готовност на Марджъри да говори Поаро не научи нищо съществено от нея.
Той отиде да си вземе палтото и два шала и защитен по този начин срещу северния вятър, излезе на терасата и се присъедини към Хелън Абърнети, която подрязваше няколко късни рози.
— Научихте ли нещо ново? — запита го тя.
— Нищо. Но и не очаквах да науча.
— Знам. Още след като мистър Ентуисъл ми каза, че ще дойдете, започнах да разпитвам тук-там, но без резултат.
Тя поспря и продължи с надежда в гласа:
— Може би наистина ще се окаже продънено корито?
— Да те нападнат с брадва?
— Нямах предвид Кора.
— Но аз мисля точно за Кора. Защо е било нужно някому да я убива? Мистър Ентуисъл ми каза, че в онзи ден, точно в момента, в който тя е направила своя гаф, вие самата сте почувствали, че нещо не е наред. Така ли е?
— Ами… да, но не знам…
Поаро настоя:
— В какъв смисъл „не наред“? Нещо неочаквано? Сюрприз? Или, да речем, нещо неуместно? Зловещо?
— О, не. Не в смисъл зловещо. Просто нещо, което не беше… О, не знам. Не мога да си спомня, а и не беше важно.
— Но защо не можете да си спомните — защото нещо друго го е изместило от вниманието ви — нещо по-важно?
— Да, да… Мисля, че тук сте прав. Вероятно е било споменаването на думата „убийство“. То измести всичко останало.
— А може би е била реакцията на някое определено лице на думата „убийство“?
— Може би… Но не си спомням да съм гледала определено лице. Всички се бяхме втренчили в Кора.
— Може да е било нещо, което сте чули. Шум от нещо изпуснато, да речем… или счупено…
Хелън свъси вежди от усилието да си спомни.
— Не… струва ми се, не…
— Е, нищо. Някой ден ще се сетите. Може и да не е от значение. А сега ми кажете, мадам, от присъстващите тук кой познаваше Кора най-добре?
Хелън се замисли.
— Ланскъм, предполагам. Той я помни от дете. Камериерката Джанет дойде, след като тя се бе омъжила и напуснала къщата.
— А друг освен Ланскъм? Хелън рече замислено:
— Предполагам, аз самата. Мод почти не я познаваше.
— Тогава, като имам предвид, че сте човек, познавал я най-добре, защо, мислите, тя зададе този свой въпрос?
Хелън се усмихна.
— Беше типично за Кора.
— Това, което искам да знам, е дали го е направила чисто и просто от глупост. Дали е изтървала каквото й е било на ума, без да мисли, или е искала да се позабавлява злобничко с другите, като наруши душевното им спокойствие?
Хелън размисли.
— Човек не може да е сигурен, когато се отнася за друг, нали? Никога не съм могла да кажа дали Кора се държи естествено, или съвсем по детски разчита да произведе ефект. Нали това питахте?
— Да. Разсъждавах така: Да предположим, че тази Кора си каже: „Колко забавно би било да попитам дали Ричард не е бил убит и да видя как ще реагират всички?“ Това ще е съвсем в нейния стил, нали?