Хелън го погледна малко недоверчиво.
— Би могло да се каже. Като дете тя имаше доста пакостливо чувство за хумор. Но какво от това?
— Просто би доказало още веднъж колко неразумно е да си прави човек шега с убийството — отвърна Поаро сухо.
Хелън потрепера.
— Горката Кора.
Поаро смени темата.
— Мисис Тимъти Абърнети е останала да преспи след погребението?
— Да.
— Тя разговаря ли с вас за казаното от Кора?
— Да, каза, че било възмутително и съвсем в стила на Кора.
— Не го е приела на сериозно?
— О, не. Не, сигурна съм.
Поаро си рече, че второто „не“ бе прозвучало неочаквано колебливо. Но не се ли случва така винаги, когато човек прехвърля нещо старо наум.
— А вие, мадам, вие взехте ли го на сериозно?
Хелън Абърнети го погледна с младежки ясните си сини очи изпод ситно накъдрената си посребрена коса и рече замислено:
— Да, мосю Поаро, мисля, че го взех на сериозно.
— Заради това ваше усещане, че нещо не е наред?
— Може би.
Той почака, но тъй като тя не каза нищо повече, продължи:
— Между мисис Ланскне и роднините й е имало отчуждение, продължило много години.
— Да. Никой от нас не харесваше съпруга й, а това я обиди и отчуждението се засили.
— И тогава изведнъж вашият девер е отишъл да я види. Защо?
— Не знам. Предполагам, знаел е или се е досещал, че не му остава много да живее, и е искал да се помирят, но всъщност не съм сигурна.
— Той не ви е казал?
— Да ми каже, на мен?
— Да. Вие сте отседнали тук точно когато е заминавал. Нима дори не спомена пред вас за намерението си?
На Поаро му се стори, че в държането й се появи лека резервираност.
— Каза ми, че отива да види брат си Тимъти — и така е направил. За Кора не спомена нищо. Да се прибираме ли? Наближава време за обяд.
Тя мина пред него, носейки откъснатите цветя. Като влизаха през страничната врата, Поаро рече:
— Вие сте сигурна, абсолютно сигурна, че по време на престоя ви тук мистър Абърнети не ви е казвал нищо за някой член на семейството, което би могло да има връзка със случая?
В отговора й се усети горчивина:
— Говорите като полицай.
— Бях полицай — някога. Нямам право, нито съм упълномощен да ви разпитвам. Но вие искате да знаете истината, поне с такова впечатление останах.
Влязоха в зеления салон. Хелън рече с въздишка:
— Ричард бе разочарован от младото поколение. Често се случва със старите хора. Той ги отписа по разни причини, но нямаше нищо, абсолютно нищо, разбирате ли, което би могло да бъде мотив за убийство.
— Аааа! — отвърна Поаро.
Тя посегна към една китайска ваза и започна да нарежда розите в нея. След като ги подреди по свой вкус, се огледа наоколо за място, където да ги постави.
— Имате възхитително умение да подреждате цветя, мадам — рече Поаро. — Аз мисля, че довеждате до съвършенство всичко, с което се залавяте.
— Благодаря ви. Обичам цветята. Тази ваза ще изглежда чудесно на зелената малахитова масичка.
На малахитовата масичка стоеше букет восъчни цветя под стъклен похлупак. Докато тя го вдигаше, Поаро подхвърли:
— Някой казвал ли е на мистър Абърнети, че съпругът на племенницата му Сюзън едва не е отровил клиентка, на която е изпълнил рецепта? A, pardonï [???]
И той се спусна към нея.
Викторианското украшение се бе изплъзнало от ръцете на Хелън, но Поаро не бе достатъчно бърз. То падна на пода и стъкленият капак се счупи. На лицето на Хелън се изписа раздразнение.
— Колко невнимателна съм! Добре че цветята не са повредени. Ще поръчам да изработят нов капак. А сега ще ги прибера в големия бюфет под стълбището.
Едва след като Поаро й помогна да вдигнат цветята на един рафт в тъмния бюфет и отново се върнаха в салона, той рече:
— Аз съм виновен. Стреснах ви.
— Какво ме питахте? Забравих.
— О, не е нужно да повтарям въпроса си. Пък и… не помня какъв беше.
Хелън се приближи до него и постави ръката си върху неговата.
— Мосю Поаро, има ли поне един от нас, чийто живот би издържал на разследване под лупа? Трябва ли да се въвличат съдбите на хората във всичко това, когато нямат нищо общо със… със…
— Със смъртта на Кора Ланскне? Да. Защото трябва да се разследва всичко. О! Вярно е — това е стара максима: Всеки има по нещо да скрие. Но аз ви казвам — нищо не трябва да се подценява. Ето защо вашият приятел мистър Ентуисъл дойде при мен. Защото аз не съм полицията. Аз съм дискретен и това, което научавам, не ме засяга. Но аз трябва да знам. И тъй като в този случай са важни не толкова уликите, колкото хората, то аз се занимавам с хората. Нужно ми е, мадам, да се срещна с всички, които са били тук в деня на погребението. И би било голямо удобство за мен — а и стратегически ще е полезно — ако се срещна с тях тук.