— Ужасно съжалявам. Стори ми се, че е издърпано докрай от едната страна.
Мис Гилкрист тръгна за надолу и влезе на пръсти в дневната, където Мод Абърнети седеше, вдигнала единия си крак, и четеше.
— Ужасно съжалявам, мисис Абърнети — рече тя с тон на извинение. — Мистър Абърнети пита за вас.
Мод остави настрана романа с виновно изражение.
— О, боже. Веднага ще се кача горе.
Тя посегна към бастуна.
Щом зърна жена си, Тимъти избухна.
— А, ето те най-после.
— Извинявай, скъпи. Не знаех, че съм ти нужна.
— Тази жена, която сте довели в къщата, ще ме подлуди. Подскача и кудкудяка като щурава кокошка. Същинска стара мома, личи й.
— Съжалявам, че те дразни. Просто се опитва да бъде любезна.
— Не ми трябва ничия любезност. Някаква си проклета стара мома ще ми пърха наоколо по цял ден. А и хитра при това.
— Съвсем малко, бих казала.
— Отнася се с мен, като че съм пеленаче. Да полудееш!
— Вярвам ти, че е така. Но моля те, моля те, Тимъти. Опитай се да не бъдеш груб с нея. Аз все още съм безпомощна, а и ти самият казваш, че готви много добре.
— Готвенето й го бива — съгласи се неохотно мистър Абърнети. — Да, не е лоша готвачка. Но нека си стои в кухнята, ето това е, което искам. Не я пускай да идва и да се суети край мен.
— Разбира се, скъпи. Как се чувстваш?
— Зле. Мисля, че ще е най-добре да повикаш Бартън да дойде да ме види. Тази боя се отразява лошо на сърцето ми. Пипни пулса ми — не е равномерен.
Мод премери пулса му без коментар.
— Тимъти, искаш ли да отидем на хотел, докато боядисат къщата?
— Да хвърляме пари на вятъра.
— Има ли толкова голямо значение това — особено сега?
— И ти си като всички жени — безнадеждно разточителна! Само защото сме наследили смешно малка част от имота на брат ми, дай сега да вървим да живеем в „Риц“.
— Не съм казала такова нещо, скъпи.
— Ще ти кажа, че едва ще ги усетим тези пари на Ричард. Правителството ще се погрижи добре да ни изсмуче кръвчицата. Помни ми думата, всичко ще отиде за данъци.
Мисис Абърнети поклати тъжно глава.
— Това кафе е студено — рече болникът, поглеждайки с погнуса към чашата, от която въобще не беше отпил. — Защо никога не могат да ми донесат чаша хубаво горещо кафе?
— Ще отида да го затопля.
В кухнята мис Гилкрист пиеше чай и разговаряше словоохотливо, макар и с леко чувство за превъзходство с мисис Джоунс.
— Така ми се иска да отменя мисис Абърнети във всичко, което мога — рече тя. — Това тичане нагоре-надолу по стълбите е ужасно болезнено за нея.
— Върти се на пета и му подава всичко в ръцете — съгласи се мисис Джоунс, като разбъркваше захарта в чашата си.
— Тъжно е, че е все болнав.
— Ами, болнав! — измърмори мрачно мисис Джоунс. — Удобно му е да лежи по гръб и да натиска звънеца да му носят и отнасят подноси. Няма му нищо — може и да стане, и да ходи. Виждала съм го в селото лично аз, когато нея я няма. Трябва ли му нещо, без което не може — я тютюн, я пощенска марка — да видиш как отива и си го купува. Стъпва като млад жребец. Затова, когато тя беше на погребението и не можа да се върне навреме, а той ме повика да ми каже да съм останела през нощта, аз отказах: „Съжалявам, сър — казах, — но си имам мъж, за когото да мисля. Едно е да направиш услуга и да идваш сутрин, друго е да ме няма вкъщи вечер, когато той се връща от работа.“ Не и не! Не можа да ме склони. Пада му се поне веднъж, рекох си, да остане сам в къщата и да се грижи за себе си. Тъкмо ще разбере колко много правят за него другите. Сърдит не сърдит — аз не се превих!
Мисис Джоунс пое дълбоко дъх: „Аааа!“ — и отпи с наслада от мастилената течност.
Въпреки недоверчивостта си към мис Гилкрист, която считаше за „същинска стара мома“, че и, превзета при това, мисис Джоунс одобряваше щедростта й при почерпките с чая и захарта на общия им господар. Тя постави чашата си на масата и рече приветливо:
— Ще изтъркам здраво кухненския под, а после ще си вървя. Картофите са обелени, миличка, там са край умивалника.
Макар и леко засегната от обръщението „миличка“, мис Гилкрист бе благодарна за добрата воля на мисис Джоунс да й спести беленето на огромно количество картофи.
Преди да отговори каквото и да било, телефонът иззвъня и тя забърза към антрето. Телефонът, по обичая отпреди цели петдесет години, бе разположен крайно неудобно на течение зад стълбището.
Докато мис Гилкрист още говореше, на горната площадка се появи Мод Абърнети. Мис Гилкрист вдигна глава и рече:
— На телефона е мисис Лио… нали така беше… Абърнети.
— Кажи й, че идвам.
И Мод заслиза бавно и с усилие по стълбите. Мис Гилкрист промърмори: