Той стана и се заразхожда с пъргави стъпки напред-назад из стаята.
— Да, планът е чудесен. Пиши на Хелън, че приемаме. Преди всичко мисля за теб, скъпа. Ще си починеш хубаво и ще се разнообразиш. Напоследък работиш прекалено много. Бояджиите ще си продължат работата, докато ни няма, а тази жена Гилеспи ще остане да се грижи за къщата.
— Гилкрист — поправи го Мод.
Тимъти махна с ръка и рече, че било все едно.
2
— Не мога да остана — отсече мис Гилкрист. Мод я погледна изненадано.
Мис Гилкрист трепереше и гледаше умолително Мод право в очите.
— Знам, че е глупаво от моя страна… Но просто не мога да остана сама в тази къща. Ако имаше още някой, който да се съгласи да спи тук…
Тя отправи очаквателен поглед към другата жена, ала Мод поклати глава. Тя знаеше колко трудно бе да се намери човек от околността, който би се съгласил „да живее“ в къщата.
Мис Гилкрист продължи, а в гласа й се четеше отчаяние.
— Знам какво мислите — че всичко това са глупости и нерви. До неотдавна и аз самата не бих сънувала дори, че ще се чувствам така. Никога не съм била нервна жена — или пък фантазьорка. Но сега е различно. Ако остана тук сама, буквално ще се побъркам от страх.
— Да, разбира се — отвърна Мод. — Аз наистина не съобразих… след всичко, което се случи в Личет Сейнт Мери.
— Предполагам, че това е причината… Не е логично, знам. Отначало не изпитвах подобни страхове. Не се страхувах да оставам сама в къщата дори след… дори след случилото се. Но това чувство се разви някак постепенно. Знам, че ще ме презирате, мисис Абърнети, но още откакто съм тук, го чувствам — страх ме е… Не от нещо определено, просто ме е страх… Толкова е глупаво от моя страна, искрено ви казвам, че се срамувам. Сякаш през цялото време очаквам да ми се случи нещо ужасно… Дори и тази монахиня, дето дойде до входната врата, ме изплаши. Боже мой, за оплакване съм…
— Предполагам, че това се нарича закъсняла реакция — гласеше твърде общият извод на Мод.
— Така ли? Не знам. О, боже, съжалявам, че ще ви се сторя толкова… толкова неблагодарна, след като бяхте така мили към мен. Какво ли ще си помислите?
Мод я успокои.
— Ще трябва да намерим друго разрешение — заключи тя.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джордж Кросфийлд спря нерешително за момент, когато зърна в гръб позната женска фигура. После кимна сам на себе си и хукна след жената, която изчезна в един вход.
Въпросният вход бе на магазин, намиращ се в безистен, от който се излизаше на задната улица. Магазинът не работеше. Зад големите стъклени витрини цареше обезпокоителна пустота. Вратата бе затворена и Джордж почука. Не особено интелигентен на вид млад мъж с очила му отвори и се втренчи в Джордж.
— Извинете — рече Джордж, — мисля, че братовчедка ми току-що влезе тук.
Младежът се отстрани и Джордж пристъпи през прага.
— Здравей, Сюзън — поздрави той.
Стъпила на един сандък, с дърводелски метър в ръка, Сюзън се обърна с известна изненада.
— Здрасти, Джордж. Откъде изникна?
— Видях те в гръб и веднага те познах.
— Колко умно от твоя страна. Изглежда хората се познават и по гърбовете.
— Дори повече, отколкото по лицата. Залепи си брада, пъхни си гумени тампони в устата, боядисай косата си и ще видиш, че никой няма да те познае дори отблизо, но… внимавай, като се обърнеш.
— Ще го имам предвид. Запомни, моля те, два метра и двадесет и пет, докато взема молив да го запиша.
— Какво ще е това? Рафтове за книги ли?
— Не — стъклени сепарета. Четири и двадесет и пет на метър и седемдесет и пет.
Очилатият младеж, който пристъпяше неловко от крак на крак, се изкашля предупредително.
— Извинете ме, мисис Банкс, но ако искате да поостанете…
— Да, бих желала — рече Сюзън. — Оставете ми ключовете, а като свърша, ще заключа вратата и ще ги предам в кантората ви. На път ми е. Така добре ли е?
— Да, да. Благодаря ви. Ако не беше, че сме малко хора в канцеларията тази сутрин…
Сюзън прие недоизказаното извинение и младежът скоро бе погълнат от уличното движение.
— Хубаво, че се отървахме от него — рече тя. — Толкова са досадни тези служители в агенцията за недвижими имоти. Точно когато пресмятам нещо, той ми говори.
— Убийство в празен магазин — подхвърли Джордж. — Колко вълнуващо ще е за минувачите да видят изложено зад стъклената витрина мъртвото тяло на красива млада жена. Също като златна рибка. Ще има да се кокорят!
— Нима има причина, поради която да ме убиваш, Джордж?
— Ами ще получа една четвърт от дела ти, наследен от нашия достопочтен чичо. Който цени парите, не би пренебрегнал такава причина.