— Милият Оскар. Той ще се радва да те види след толкова време. Целуни го от мен.
Майкъл я изгледа остро. Вече не се усмихваше, а на лицето му се бе появило изражение като на граблива птица.
— Какво искаш да кажеш с това „след толкова време“? Човек би си помислил, че не съм се виждал с него от месеци.
— Ами не си, не е ли така? — промърмори Розамънд.
— Не е така. Обядвахме заедно само преди една седмица.
— Странно! Трябва да е забравил. Вчера ми позвъни и каза, че не те бил виждал от премиерата на „Тили гледа на Запад“.
— Старият глупак си е изгубил ума.
Майкъл се изсмя. Розамънд го погледна с големите си сини очи, в които не се четеше никакво чувство.
— Мислиш ме за глупачка, нали, Мик?
— Но, мила, това не е вярно — запротестира той.
— Вярно е. Но не съм чак такава празноглавка. Този ден ти дори не си припарил до Оскар. Знам къде си бил.
— Розамънд, миличка, какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че наистина знам къде си бил… Сянка на несигурност премина по хубавото лице на Майкъл. Той гледаше втренчено жена си, но тя остана спокойна и невъзмутима.
Колко обезпокоително може да действа един абсолютно празен поглед, внезапно си помисли той.
Думите му прозвучаха неубедително:
— Не разбирам за какво говориш…
— Говоря за това, че е глупаво да сипеш пред мен куп лъжи.
— Чуй ме, Розамънд.
Бе готов да избухне, но се спря, изненадан от следващите й думи, изречени с тих глас:
— Искаме ли да откупим правата и да поставим тази пиеса?
— Искаме? Та това е ролята, за която винаги съм мечтал, вярвал съм, че съществува някъде.
— Нали точно това казвам и аз!
— Не разбирам накъде биеш?
— Знам, че си струва, и то много. Но все пак не бива да се рискува прекалено.
Той продължи да я гледа втренчено и промълви бавно:
— Да, парите са твои. Ако не искаш да рискуваш с тях…
— Това са наши пари, мили — рече натъртено Розамънд. — Важно е да се знае.
— Слушай, скъпа. Ролята на Еилийн би могла да се осъвремени.
Розамънд се усмихна и отсече:
— Всъщност… струва ми се, че не държа да я изпълня.
— Милото ми момиче! — Майкъл бе изумен. — Какво ти е станало?
— Нищо.
— Не, не. Има нещо. Напоследък си някак по-различна — на настроения, нервна. Какво има?
— Нищо. Само искам… да внимаваш, Мик.
— Да внимавам? В какво? Аз винаги внимавам.
— Не. Не е така. Ти си мислиш, че можеш да излезеш от всяко положение и че всички ще ти повярват, каквото и да им кажеш. Ето например колко глупаво постъпи в случая с Оскар.
Майкъл се изчерви от гняв.
— Ами ти? Ти каза, че отиваш да пазаруваш с Джейн. Не си била на пазар. Джейн е в Америка от седмици.
— Да — призна си Розамънд. — И аз постъпих глупаво. Тогава просто отидох на разходка в Риджънтс парк.
Майкъл я погледна любопитно.
— В Риджънтс парк ли? Та ти не си ходила на разходка в Риджънтс парк никога през живота си. Какво става, а? Може би си имаш приятел? Каквото щеш да казваш, Розамънд, но напоследък се държиш странно. Защо?
— Размишлявах… за разни неща. За това, какво да правим…
Майкъл се втурна към нея, заобикаляйки масата, и извика развълнувано:
— Скъпа, знаеш, че те обичам безумно.
Тя отвърна на прегръдката му с достатъчна взаимност, но миг след това погледите им се срещнаха и той отново бе смутен от странната пресметливост, която се четеше в тези красиви очи.
— Каквото и да съм сторил, ще ми простиш, нали? — попита я той.
— Предполагам, да — отвърна вяло Розамънд. — Не е там работата. Виждаш ли, сега всичко е различно. Трябва да го обмислим и планираме.
— Да обмислим и планираме? Какво?
Розамънд се намръщи и отговори:
— Не значи, че като си направил нещо, то е свършено. По-скоро е някакво начало и тогава човек трябва да помисли каква ще е следващата стъпка, кое е важно и кое не.
— Розамънд…
Тя седна с объркан вид, а широко отворените й очи се бяха впили в някакво далечно пространство, където очевидно Майкъл не присъстваше.
Едва след като той повтори няколко пъти името й, тя го чу, потрепери леко и се съвзе от унеса си.
— Какво каза?
— Попитах те за какво мислиш.
— О? А, да, чудех се дали да отида до… — как се казваше? — Личет Сейнт Мери да видя тази мис — коя беше? — компаньонката на леля Кора.
— Но защо?
— Ами тя ще напусне всеки момент, нали? При някакви роднини отивала? Мисля, че не бива да я оставим да си върви, преди да сме я попитали.
— Да сме я попитали какво?
— Кой е убил леля Кора. Майкъл я гледаше втренчено.
— Нима според теб тя знае! Розамънд му отговори разсеяно:
— Ами да. Предполагам… Та тя е живяла там.