А Хелън? Той не можеше да си представи Хелън като извършителка на убийство. Тя бе твърде цивилизована — твърде далече стоеше от насилието. Пък и те със съпруга й несъмнено са обичали Ричард Абърнети.
Поаро въздъхна. Нямаше кратък път към истината. Налагаше се да приложи по-продължителен, но разумен и сигурен метод. Ще трябва да проведе разговори. Много разговори. Защото хората рано или късно се издават посредством някоя лъжа или истина…
Хелън го бе представила на събралите се и той се бе заел незабавно да разсее почти общата неприязън, която присъствието му сред тях предизвикваше — непознат, че и чужденец! Беше впрегнал очите и ушите си. Наблюдаваше и слушаше — явно или скрито. Бе забелязал симпатии, вражди, бе дочул непредпазливо изтървани думи, обичайни при разделяне на имущество. Изобретателно бе уредил разговори на четири очи, разходки на терасата, правеше наблюдения и си вадеше заключения. Разговаря с мис Гилкрист за отминалата слава на чайната й и за продуктите, от които се приготовляваха brioches и шоколадови eclairs и заедно с нея посети зеленчуковата градина, за да обсъдят правилната употреба на подправките, които растяха там. Пожертва доста от времето си, за да изслуша отчетите на Тимъти за здравето му и вредното влияние на боята върху него.
Боя ли? Поаро се намръщи. Някой друг бе споменал нещо за боя — мистър Ентуисъл ли?
Състоя се и дискусия на тема живопис. За Пиер Ланскне като художник. За картините на Кора Ланскне, които мис Гилкрист хвалеше възторжено, а Сюзън отхвърли презрително. „Прерисувала ги е от пощенски картички“ — гласеше изводът й.
Тези думи разстроиха мис Гилкрист и тя възрази остро, че скъпата мисис Ланскне винаги рисувала от натура.
— Обзалагам се, че е лъгала — рече Сюзън на Поаро, след като мис Гилкрист излезе от стаята. — Всъщност знам със сигурност, че е мамила, но не исках да го казвам пред тази кукувица, да не я разстройвам.
— Откъде знаете?
Поаро съзерцаваше силната волева брадичка на Сюзън. „Много е самоуверено това момиче — рече си той. — Дори прекалено самоуверено…“ Сюзън продължи:
— Ще ви кажа, но не го издавайте пред тази Гилкрист. Една от картините е от залива Полфлексън — фарът, кеят — обичайните неща, които любителите художници сядат да рисуват. Но кеят бе разрушен по време на войната, а скицата на леля Кора е направена преди две години, ето защо няма начин да е от натура, нали? А на картичките, които все още се продават там, кеят е, както си е бил преди. В едно от чекмеджетата на спалнята й имаше точно такава картичка. Така че леля Кора, предполагам, е започнала „грубата си скица“ там, а после тайно е завършила картината у дома си, като е гледала от картичката! Не е ли смешно как лесно се хващат в лъжа хората?
— Да, смешно е, както сама казвате. — Поаро си помисли, че това бе добро начало.
— Вие не ме помните, мадам — започна той, — но аз ви помня. Знаете ли, че не ви виждам за първи път?
Тя го гледаше втренчено. Поаро кимна, предчувствайки триумфа си.
— Да, да, това е така. Аз седях, добре увит, в един автомобил и ви видях през прозореца. Вие разговаряхте с монтьора от гаража. Вие не ме забелязвате — това е нормално — аз съм вътре в колата — един възрастен, увит с шал чужденец! Но аз ви забелязах, защото сте млада, с приятна външност и стоите там на слънцето. И ето че когато пристигам тук, си казвам: „Tiens! Какво съвпадение.“
— Гараж ли? Къде? Кога е било това?
— О, не беше отдавна — преди седмица, не повече. В момента не мога да си спомня къде беше — рече Поаро лукаво, въпреки че в съзнанието му ясно изплува сцената в гаража на странноприемницата „Кралския герб“. — Пътувам толкова много из страната.
— Оглеждате да купите подходяща сграда за вашите бежанци?
— Да. Виждате ли, толкова неща трябва да се вземат предвид: цената, местонахождението, възможностите за преустройство.
— Предполагам, че ще се наложи да се събарят доста от тези ужасни преградни стени из къщата.