— В спалните, да, несъмнено. Но повечето стаи на долния етаж няма да се пипат. — Той направи пауза, преди да продължи. — Натъжава ли ви, мадам, фактът, че вашият стар семеен дом ще премине… в ръцете на… чужденци?
— Разбира се, че не — отвърна Сюзън развеселена. — Смятам, че идеята е отлична. Това място е невъзможно за живеене в този си вид, пък и аз нямам повод да бъда сантиментална. Това не е моят роден дом. Майка ми и баща ми живееха в Лондон. Идвахме понякога тук за Коледа. Всъщност винаги съм го смятала за ужасно място — може да се нарече безсрамен храм на богатството.
— Олтарите днес са различни. Вградени, със скрито осветление, скъпо струваща семплост. Но богатството все още си има своите храмове, мадам. Аз научавам — надявам се, че не съм недискретен, — че вие самата планирате такава една постройка? Всичко de luxe, без да жалите средствата.
Сюзън се засмя.
— Едва ли може да се нарече храм — просто място за бизнес.
— Може би името не е от значение… Но ще струва много пари — това е вярно, нали?
— Днес всичко е жестоко скъпо. Но началните разходи, вярвам, ще се оправдаят.
— Кажете ми нещо за вашите планове. Удивлява ме, че една красива млада дама е толкова практична, толкова компетентна. В дните на моята младост — много, много отдавна, признавам — красивите жени мислеха само за удоволствия, за козметика — за la toilette.
— И днес жените мислят за лицата си — ето я и моята роля.
— Разкажете ми!
И тя му разказа. Разказа му го с много подробности, като, без да съзнава, разкри немалко от самата себе си. Поаро оцени търговския й нюх, размаха, с който планираше, и усета й за детайл. Жена с решителен, организиран ум, способна да отсява всички маловажни неща. Може би малко коравосърдечна, каквито изглежда са повечето хора като нея.
Той рече, без да спира да я наблюдава:
— Да, вие ще успеете. Вие ще напреднете. Какъв късмет, че не сте ограничена, като много други, от бедността. Днес не можеш да стигнеш далече без капитал. Да имаш всички тези творчески идеи и да не можеш да ги осъществиш поради липса на средства — това би било непоносимо.
— Аз не бих могла да го понеса! Но щях да събера парите някак си — щях да намеря някой да ме подпомогне.
— А, разбира се! Вашият чичо, чиято бе тази къща, е бил богат. Ако беше жив, той би ви „авансирал“, както се изразявате.
— О, не, той не би го направил. Чичо Ричард бе доста консервативен, що се отнася до жените. Е, ако бях мъж… — На лицето й се изписа гняв. — Това ме ядосваше страшно!
— Разбирам, разбирам…
— Старите не бива да стоят на пътя на младите. О, извинете ме.
Еркюл Поаро се засмя непринудено и засука мустаците си.
— Да, аз съм стар. Но аз не преча на младежта. Никой не чака моята смърт.
— Каква отвратителна идея.
— Но вие сте реалистка, мадам. Да допуснем без повече заобикалки, че светът е пълен с млади хора, а дори и такива на средна възраст, чакащи търпеливо или нетърпеливо нечия смърт, която ще им донесе ако не богатство, то поне перспектива.
— Перспектива! — възкликна Сюзън и си пое дълбоко дъх. — Именно това е нужно на човек.
Поаро се бе загледал зад нея и извика весело:
— А ето че и вашият съпруг идва, за да се включи в малката пи дискусия… Говорим, мистър Банкс, за перспективата. Перспективата, златната перспектива, към която трябва да посегнем с двете си ръце. Доколко човек би могъл да остане верен на съвестта си? Да чуем вашето мнение?
Но не му бе съдено да чуе възгледите на Грегъри Банкс за перспективата или за каквото и да било. Всъщност Поаро установи, че е почти невъзможно да се разговаря с Грегъри Банкс. Той имаше любопитната способност да се изплъзва. Дали по собствено желание, или по желание на съпругата си, изглежда нямаше никаква склонност към tête-à-tête или тихи дискусии. Да, „разговор“ с Грегъри Банкс не се получи.
Поаро поприказва и с Мод Абърнети — между другото и по въпроса за боята (миризмата на боя) и чу какъв късмет било, че Тимъти могъл да дойде в Ендърби и колко мило от страна на Хелън да покани дори и мис Гилкрист.
— Защото тя наистина ни е много полезна. Тимъти понякога иска да хапне нещо леко — а човек не може да разкарва прекалено много чуждата прислуга, но в стаичката до килера има газов котлон, за мис Гилкрист е удобно да му претопли нещо, без да безпокои когото и да било. А и тя с такава охота му прислужва, тича нагоре и надолу по стълбите по десет пъти на ден. О, да, струва ми се, че Провидението има пръст в това, дето тя изпусна нервите си и не искаше да остане сама у дома, макар че да си призная, тогава се подразних малко.
— Изпуснала си е нервите? — поинтересува се Поаро. Той изслуша разказа на Мод за внезапната слабост на мис Гилкрист.