— Уплашена била, казвате? И въпреки това не могла да каже точно от какво? Интересно, много интересно!
— Аз самата го окачествявам като закъсняла реакция на шок.
— Вероятно.
— Веднъж, по време на войната, недалеч от нас падна бомба и спомням си, че Тимъти…
Поаро не я слушаше, а мислеше за друго.
— Случило ли се бе нещо по-специално този ден? — попита той.
— Кой ден? — Мод го гледаше озадачено.
— Деня, в който мис Гилкрист се разстрои.
— А, това ли — не, мисля, че не. Изглежда безпокойството я е обземало постепенно, откакто напуснала Личет Сейнт Мери, поне тя така казва. Докато била там, нямала нищо против да остава сама.
И резултатът, помисли си Поаро, бе парче отровна сватбена торта. Не е чак толкова необяснимо, че мис Гилкрист се е изплашила след това… И дори след като се е преместила в мирната провинция около Стансфийлд Грейндж, страхът е останал. Нещо повече, увеличил се е. А защо? Сигурно грижите за един взискателен хипохондрик като Тимъти са така изтощителни, че страхът на нервна почва лесно е избил на повърхността.
Но нещо в тази къща трябва да е предизвикало уплахата на мис Гилкрист. Какво е било то? Дали самата тя знае?
Като остана сам с мис Гилкрист за кратко време преди обяда, Поаро навлезе в темата с преувеличеното любопитство на чужденеца.
— Невъзможно е за мен, разбирате, да повдигна един такъв въпрос като убийството пред членовете на семейството. Но съм заинтригуван. Кой не би се заинтригувал? Брутално убийство — една чувствителна художничка е нападната в самотната й къщичка. Ужасно за семейството. Но ужасно също така, мога да си представя, и за вас. Тъй като от мисис Тимъти Абърнети разбрах, че вие сте били там по това време.
— Да, бях. И ако ме извините, мосю Понтарлие, не искам да говоря за това.
— Разбирам. О, да. Много добре разбирам.
И Поаро зачака. Точно както предполагаше, мис Гилкрист веднага сама заговори.
Не чу от нея нищо ново, но си изигра ролята, като изразяваше искрената си симпатия и разбиране посредством кратки възклицания и вглъбения интерес, с който я слушаше, доставяйки й голямо удоволствие.
Едва след като тя изчерпи темата за собствените си чувства по повод случилото се, за това, какво казал докторът и колко мил бил с нея мистър Ентуисъл, Поаро внимателно премина на следващата точка.
— Били сте достатъчно разумна, предполагам, да не оставате сама в тази къща?
— Не можех да постъпя другояче, мосю Понтарлие. Наистина нямах избор.
— Даааа. Научих дори, че сте се страхували да останете сама в къщата на мистър Тимъти Абърнети, докато те са в Ендърби.
Мис Гилкрист го погледна виновно.
— Ужасно се срамувам от това. Толкова глупава постъпка. Всъщност ме обхвана паника — сама не знам защо.
— Не е трудно да се сети човек защо. Току-що сте се били съвзели от подъл опит да бъдете отровена…
Тук мис Гилкрист въздъхна и отговори, че нищо не разбира. За какво ще искат да я тровят?
— Но, драга моя госпожо, очевидно е, че престъпникът — този касапин — е мислел, че вие знаете нещо, което би могло да наведе полицията на дирите му.
— Но какво бих могла да знам? Някой отвратителен скитник или ненормално същество ще да е.
— Ако е бил скитник. Струва ми се нелогично…
— О, моля ви, мосю Понтарлие… — мис Гилкрист неочаквано се разстрои. — Не правете такива предположения. Не искам да вярвам.
— Не искате да вярвате какво?
— Не искам да вярвам, че не е бил… искам да кажа… че е бил…
Тя млъкна объркана.
— И въпреки това — заключи Поаро прозорливо — вие вярвате.
— О, не, не вярвам!
— Аз мисля, че вярвате. Затова сте толкова уплашена… Все още сте уплашена, нали?
— О, не. Откакто дойдох тук, вече не съм. Толкова много хора наоколо. И такава приятна семейна атмосфера. О, не, тук всичко е съвсем наред.
— Може би… Моля да ме извините за интереса, но аз съм възрастен човек, малко болнав и голяма част от времето си посвещавам на размисли по вълнуващи ме въпроси — та може би в Стансфийлд Грейндж се е случило нещо, което така да се каже, е породило тези ваши страхове. В днешно време докторите признават колко много неща стават в подсъзнанието ни.
— Да, да — знам, че се говори за това.
— И аз мисля, че страхът ви може да е бил изострен подсъзнателно от някаква конкретна случка, съвсем странична може би, която, да речем, е послужила като дразнител.
Мис Гилкрист поглъщаше думите му с отворена уста.
— Сигурно сте прав — отвърна тя.
— Е, и какви, мислите, са били тези… странични обстоятелства?
Мис Гилкрист помисли малко и после неочаквано отсече: