— Знаете ли, мосю Понтарлие. Мисля, че това бяха монахините.
Преди Поаро да успее да възприеме думите й, Сюзън и мъжът й влязоха, следвани от Хелън.
„Монахиня“ — помисли си Поаро… Чакай, чакай, къде в цялата тази работа бе чул да се споменава за монахини?
Той реши да насочи пак разговора към темата за монахините по някое време вечерта.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Членовете на семейството бяха много любезни с мосю Понтарлие, представителя на ЦОПБ при ООН. Колко предвидливо от негова страна, че реши да използва инициали. Всички приеха ЦОПБ без възражения — дори се престориха, че знаят за тази организация! Как мразеха хората да признаят собственото си невежество! Изключение правеше Розамънд, която го запита учудено: „Но какво е това? Никога не съм чувала за вас.“ За щастие бяха само двамата. Поаро представи организацията по такъв начин, че само човек като Розамънд не би се засрамил, задето не познава тази световноизвестна институция. Розамънд промърмори вяло: „О, пак бежанци! До гуша ми дойде от тях!“ С това тя изрази негласната реакция на много от присъстващите, които прекалено робуваха на условностите, за да говорят откровено.
И така мосю Понтарлие бе приет — е, досадна личност, но всъщност едно нищожество. Нещо като чуждестранен decor. Общото мнение бе, че Хелън е трябвало да избегне присъствието му тук точно тази събота и неделя, но след като вече бе пристигнал, налагаше се да се примирят с него. За щастие този чудат дребен чужденец като че ли не знаеше добре английски. Доста често не разбираше какво му говориш, а когато почти всички приказваха едновременно, той губеше нишката. Очевидно се интересуваше само от бежанците и от следвоенните условия, а и речникът му се свеждаше до тези теми. Обикновеното бърборене направо го объркваше. И така, почти забравен от всички, Еркюл Поаро се облегна в креслото, като отпиваше от кафето си и наблюдаваше също както котка би наблюдавала пърхането и чуруликането на ято птички. Котката още не бе готова да направи скока си.
След двадесет и четири часа кръстосване из къщата и проучване на обзавеждането й наследниците на Ричард Абърнети бяха готови да изложат предпочитанията си, и ако се окажеше необходимо, да спорят яростно за тях.
Първият обект на разговори бе сервиз за десерт от порцелан „Спод“, от който ядоха десерта си.
— Не вярвам, че ще живея дълго — подзе Тимъти със слаб меланхоличен глас. — Ние с Мод нямаме деца. Едва ли си заслужава да се обременяваме с безполезни вещи. Но по сантиментални причини бих желал да имам този стар десертен сервиз. Спомням си го с обич от едно време. Разбира се, такива сервизи вече не са на мода и доколкото разбирам, имат нищожна стойност днес, но все пак — ще съм предоволен да го имам — и може би старинния скрин от белия будоар.
— Закъснял си, чичо — извика бодро Джордж с подчертана нехайност в гласа. — Помолих Хелън още тази сутрин да запише сервиза за мен.
Лицето на Тимъти почервеня.
— Да го запише… да го запише? Какво искаш да кажеш? Още нищо не е решено. И за какво ти е на теб десертен сервиз? Ти не си женен.
— Всъщност аз колекционирам „Спод“. А сервизът е наистина разкошен образец на тоя стил. За скрина нямам нищо против, чичо. Без пари да ми го дават, не бих го взел.
Тимъти не обърна внимание на забележката за скрина.
— Виж какво, млади момко. Не може да се навираш по този начин. Аз съм по-възрастен от теб, при това съм единственият жив брат на Ричард. Десертният сервиз е мой.
— Защо не вземеш сервиза от дрезденски порцелан, чичо? Прекрасна изработка и, уверен съм, ще е свързан с не по-малко сантиментални спомени. Така или иначе, сервизът „Спод“ е мой. Пръв пресякох лентата.
— Глупости. Нищо подобно — яростно изсъска Тимъти.
Мод се намеси остро:
— Моля те, не дразни чичо си, Джордж. Отразява му се зле. Естествено, че той ще вземе сервиза, щом го иска! Най-напред той има право да избира, а после вие, младите. Той е брат на Ричард, както сам посочи, а ти си само племенник.
— И ще ти кажа също, младежо — продължи Тимъти, преливащ от гняв, — че ако Ричард бе направил справедливо завещание, аз щях да се разпореждам с цялото имущество в тази къща. Така трябваше да се разпредели наследството, а ако стана другояче, то мога само да подозирам незаконно влияние. Да, повтарям — незаконно влияние.
Тимъти хвърли унищожителен поглед на племенника си.
— Абсурдно завещание! — отсече той. — Абсурдно! После се облегна назад, сложи ръка на сърцето си и изохка:
— Всичко това ми се отразява много зле. Мога ли… да поискам малко коняк.