— Мили дами — прекъсна ги Джордж. — Какво ще кажете за спортсменско разрешение? Защо да не хвърляте чоп? Или да сечете карти? Съвсем в духа на историческия период, от който е масичката.
Сюзън се усмихна приятно.
— Ние с Розамънд ще си поговорим за това утре — рече тя.
Беше уверена в себе си, както обикновено. Джордж с интерес сравни лицата на двете. Розамънд гледаше вяло и унесено.
— Коя от двете ще подкрепиш, лельо Хелън? — запита той. — Равни шансове, бих казал. Сюзън е решителна, а Розамънд е възхитителна в упорството си.
— Или може би не колибри — говореше си Розамънд. — Една от тези огромни китайски вази би послужила за чудесна лампа — със златен абажур.
Мис Гилкрист побърза да изнесе умиротворителна реч:
— Къщата е пълна с толкова много красиви вещи. Тази зелена масичка ще изглежда чудесно в новото ви заведение, мисис Банкс. Не съм виждала друга като нея. Сигурно струва цяло състояние.
— Е, ще я приспаднат от наследствения ми дял, ако трябва — отсече Сюзън.
— О, простете… не исках да кажа… — мис Гилкрист силно се сконфузи.
— Може да бъде приспадната от нашия наследствен дял — отбеляза Майкъл. — Заедно с восъчните цветя.
— Те отиват така добре на тази масичка — измърмори мис Гилкрист. — Толкова са артистични. Прелестни са!
Ала никой не обърна внимание на доброжелателните й словоизлияния.
Грег отново се обади с нервния си висок глас:
— Сюзън държи на тази масичка.
Настъпи момент на неловкост, сякаш с тона си Грег бе внесъл друго настроение. Хелън побърза да каже:
— А ти какво искаш всъщност, Джордж? Като изключим порцелановия сервиз?
Джордж се захили и атмосферата се разведри.
— Грозно беше от моя страна да подвеждам стария Тимъти. Но той наистина е невъзможен. До такава степен е свикнал да се налага, че състоянието му е станало патологично.
— С инвалидите трябва да сме снизходителни, мистър Кросфийлд — рече мис Гилкрист.
— Червендалест стар хипохондрик, ето какъв е той — заключи Джордж.
— Точно такъв е — съгласи се Сюзън. — Мисля, че му няма нищо. Ти какво ще кажеш, Розамънд?
— Какво?
— Мислиш ли, че чичо Тимъти е болен?
— Не, не, не бих казала — отвърна разсеяно Розамънд. И се извини: — Простете ми, но си мислех какво ли осветление ще е най-подходящо за масичката.
— Виждате ли? — обърна се към всички Джордж. — Нищо не е в състояние да я отклони от фикс-идеята й. Съпругата ви е опасна жена, Майкъл. Надявам се, че го знаете.
— Да, знам го — отвърна Майкъл доста мрачно. Джордж продължи със същото наслаждение.
— Битката за Масата! Ще се води утре — любезно, но решително! Всички трябва да вземем страна. Аз подкрепям Розамънд, която на вид е толкова сладка и отстъпчива. Съпрузите, то се знае, ще подкрепят жените си. Вие, мис Гилкрист? На страната на Сюзън, естествено.
— О, моля ви, мистър Кросфийлд. Как бих посмяла…
— Лельо Хелън? — продължи Джордж, без да обръща внимание на вълненията на мис Гилкрист. — Твоят глас ще е решаващ. О, хм… забравих мосю Понтарлие.
— Pardon! — погледна го озадачено Еркюл Поаро.
Джордж понечи да обясни, после се отказа — старчето очевидно не отбираше и дума от онова, което ставаше. Той просто се задоволи да каже:
— Семейна шега.
— Да, да. Аз разбирам — засмя се дружелюбно Поаро.
— И така, твоят глас е решаващ, лельо Хелън. На чия страна си?
Хелън се усмихна:
— А може би аз също искам масичката, Джордж.
Тя умишлено смени темата, като се обърна към чуждестранния си гост.
— Опасявам се, че скучаете, мосю Понтарлие.
— Съвсем не, мадам. За мен е привилегия да бъда допуснат до семейния ви кръг — и той се поклони. — Бих искал да изкажа… не мога да се изразя добре… съжаление, че тази къща трябва да премине от ваши ръце в ръцете на чужди хора. Несъмнено това е… много жалко.
— Ни най-малко не съжаляваме, наистина — увери го Сюзън.
— Много сте мила, мадам. Нека ви кажа, че тук моите възрастни страдалци ще намерят след гоненията, на които са били подложени, идеалното място. Какъв рай! Какво спокойствие! Моля ви да си спомните това, когато ви обземат лоши чувства, а това неминуемо ще стане. Чувам, че се говорело тук да организират училище — не редовно училище, а пансион, управляван от черквата — от „монахини“, мисля, така ги наричате? Вие бихте предпочели това, може би?
— Съвсем не — отвърна Джордж.
— „Свещеното сърце на Девата“ — продължи Поаро. — За щастие благодарение на добрата воля на неизвестен благодетел успяхме да предложим малко по-висока цена. — После се обърна направо към мис Гилкрист: — Вие не обичате монахините, мисля?