— Имах предвид това място.
— О, не. Какъв смисъл има да се вкопчваме в миналото? Човек трябва да го остави зад гърба си.
— Стига да може — Поаро замига невинно и обходи с поглед, с който сякаш се извиняваше, любезните физиономии насреща си. — Понякога, не мислите ли, миналото сякаш не иска, а и не се оставя да бъде отпратено в забрава? Сякаш ви дърпа за ръкава и напомня: „Още не си привършил с мен.“
Сюзън се изсмя някак несигурно, а Поаро добави:
— Но аз съм сериозен — да.
— Значи ли, че след като дойдат тук, вашите бежанци няма да са в състояние да оставят зад себе си миналите си страдания? — запита Джордж.
— Нямах предвид моите бежанци.
— Той има предвид нас, скъпи — обади се Розамънд. — Има предвид чичо Ричард, леля Кора, секирата и всичко останало.
После се обърна към Поаро:
— Права ли съм?
Поаро я гледаше безизразно.
— Защо смятате така, мадам?
— Защото вие сте детектив, нали? Затова сте и тук. Вашият ЦОПБ, или как там го наричате, е чиста глупост, нали?
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
1
Настъпи миг на изключително напрежение. Поаро го усещаше, но не откъсваше очи от красивото невъзмутимо лице на Розамънд.
Той се поклони леко и рече:
— Вие притежавате изключителна прозорливост, мадам.
— Съвсем не — отвърна Розамънд. — Веднъж в един ресторант някой ви посочи и аз ви запомних.
— Но не го споменахте… досега?
— Реших, че ще е по-забавно.
Майкъл се опита да контролира гласа си, но не успя.
— Но, скъпа!…
Поаро премести погледа си върху него. На лицето на Майкъл бе изписан гняв — гняв и още нещо — страх.
Поаро бавно обходи с очи лицата едно след друго: Сюзън бе сърдита и наежена, Грегъри — затворен и безучастен, мис Гилкрист зяпаше глупаво с отворена уста, Джордж го гледаше подозрително, а Хелън бе смаяна и ядосана…
При създалите се обстоятелства всички тези изражения бяха съвсем нормални. Да можеше да види лицата им само преди секунда, когато от устата на Розамънд се бе отронила думата „детектив“. Сега вече тези лица бяха променени…
Той повдигна рамене и се поклони на всички. После се обърна към тях с не така силен чужд акцент:
— Да, аз съм детектив.
Джордж Кросфийлд, около чиито ноздри отново избиха бели петна, го попита:
— Кой ви изпрати тук?
— Нает съм да проуча обстоятелствата около смъртта на Ричард Абърнети.
— От кого?
— За момента това не ви засяга. Но за вас ще е голямо облекчение да знаете със сигурност, че Ричард Абърнети е умрял от естествена смърт, нали?
— Разбира се, че е умрял от естествена смърт. Кой твърди друго?
— Кора Ланскне го е казала. А Кора Ланскне е мъртва.
В стаята сякаш повя зловещ хлад или се надигна тежка въздишка.
— Тя го каза тук, в тази стая — обади се Сюзън. — Но аз въобще не го приех сериозно…
— Наистина ли не го прие, Сюзън? — попита я Джордж саркастично. — Стига си се преструвала. Няма да заблудиш мосю Понтарлие.
— Всъщност всички мислехме така — рече Розамънд. — Пък и той не се казва Понтарлие, а Еркюл някой си…
— Еркюл Поаро — на вашите услуги. — И Поаро се поклони.
Не последваха смаяни възклицания или сплашени погледи. Името му като че ли не им говореше нищо. То ги бе обезпокоило по-малко, отколкото единствената думичка „детектив“.
— Мога ли да ви попитам до какви заключения сте стигнали? — поинтересува се Джордж.
— Той няма да ти каже, скъпи — рече Розамънд. — Или ако ти каже, то няма да е истина.
Единствена тя от цялата компания като че ли се забавляваше.
Еркюл Поаро я погледна замислено.
2
Тази нощ Еркюл Поаро не спа добре. Беше разтревожен, но не можеше да разбере защо. Откъслечни разговори, разменени погледи, странни движения — в тишината на нощта всичко това изглеждаше примамливо многозначително. На няколко пъти се унасяше, но истинският сън не идваше. Изведнъж нещо проблесна в съзнанието му и той съвсем се разсъни. Боя — Тимъти и боя.
Маслени бои — миризма на маслени бои — някак си свързана с мистър Ентуисъл. Боя и Кора. Рисунките на Кора — пощенски картички… Кора е мамела относно рисунките си… Не, да се върнем на мистър Ентуисъл — нещо, което той бе казал — или може би го бе казал Ланскъм? Монахиня, която посещава къщата в деня на смъртта на Ричард Абърнети. Монахиня с мустаци. Монахиня в Стансфийлд Грейндж и в Личет Сейнт Мери. Твърде много монахини! Розамънд, блестяща в ролята на монахиня на сцената. Розамънд съобщава, че той е детектив — и всички погледи се отправят към нея. По същия начин са гледали и Кора в деня, когато е казала: „Но той е бил убит, нали?“ Какво точно се е сторило „не наред“ на Хелън Абърнети тогава? Хелън Абърнети — скъсала с миналото — живее в Кипър… Хелън изпуска восъчните цветя и похлупакът се разбива, когато той казва… какво каза той тогава? Не можеше да си спомни… И той заспа и сънува сън…