Сънува зелената малахитова масичка. Върху нея стояха под стъклен похлупак восъчни цветя — само че всичко това бе оцветено с гъста тъмночервена маслена боя. Боя с цвета на кръвта. Той усещаше мириса на боята, а Тимъти стенеше: „Умирам, умирам… това е краят.“ До него се бе изправила Мод — внушителна и строга, с грамаден нож в ръка и повтаряше като ехо думите му: „Даа, това е краят…“ Краят — смъртен одър, свещи и молеща се монахиня. Само ако можеше да види лицето на монахинята, щеше да знае…
Еркюл Поаро се събуди — и вече знаеше!
Да, това беше краят…
Макар че имаше още много работа да се свърши.
Той подреди в ума си парченцата мозайка. Мистър Ентуисъл, мирисът на бои, къщата на Тимъти и нещо, което се намираше там — или би могло да се намира… восъчните цветя… Хелън… Счупено стъкло…
3
Хелън се качи в стаята си, но не си легна веднага. Тя се размисли.
Седеше пред тоалетната си масичка и се гледаше в огледалото. Беше принудена да приеме Еркюл Поаро в къщата. Тя не го искаше. Но нямаше как да откаже на мистър Ентуисъл. И ето че сега всичко излезе наяве. Не може и да става дума вече Ричард Абърнети да бъде оставен да почива мирно в гроба си. Всичко се започна от тези няколко думи на Кора…
Онзи ден след погребението… Как изглеждаха всички те тогава? — чудеше се тя. Какви ли се бяха сторили на Кора? Как бе изглеждала самата тя?
Какво каза Джордж?… Нещо за това, как виждаме себе си?
Имаше и такъв цитат. Да се видим такива, каквито ни виждат другите… Каквито ни виждат другите.
Очите й, втренчени в огледалото с невиждащ поглед, изведнъж се фокусираха. Тя виждаше себе си — но всъщност не себе си такава, каквато я виждаха другите… каквато я бе видяла Кора тогава.
Дясната й — не, лявата й вежда бе малко по-високо извита от дясната. А устата? Не, извивката на устните й бе симетрична. Ако можеше да срещне сама себе си, образът очевидно нямаше да й се види много по-различен от огледалния. Не като при Кора.
Кора — картината изплува съвсем ясно в паметта й… Кора в деня на погребението, с наклонена настрани глава — задава въпроси — поглежда към Хелън…
Изведнъж Хелън вдигна ръце, закри лицето си и извика: „Не, не може да бъде… Няма логика…“
4
Мис Ентуисъл сънуваше, че играе пикет с кралица Мери, когато телефонът иззвъня и прекъсна чудесния й сън.
Опита се да не му обръща внимание, но той звънеше настойчиво. Тя надигна сънената си глава и погледна часовника край себе си. Беше седем без пет. Кой, за бога, звънеше толкова рано? Сигурно бе грешка.
Дразнещото звънене продължаваше. Мис Ентуисъл въздъхна, грабна халата си и закрачи към дневната.
Тя вдигна слушалката и рече рязко:
— Кензингтън 675498.
— На телефона е мисис Абърнети. Мисис Лио Абърнети. Мога ли да говоря с мистър Ентуисъл?
— А, добро утро, мисис Абърнети — поздравът не бе особено сърдечен. — Тук е мис Ентуисъл. Брат ми още спи. Аз самата спях.
— Искрено съжалявам — принуди се да се извини Хелън. — Отнася се до нещо много важно, за което бих искала да говоря с брат ви незабавно.
— Не може ли да почака?
— Страхувам се, че не.
— Е, добре тогава — рече възкисело мис Ентуисъл. После почука на вратата на брат си и влезе.
— Пак тези Абърнети — оплака се тя.
— А? Абърнети?
— Мисис Лио Абърнети. Няма седем часът, а тя звъни. Ама че работа!
— Мисис Лио Абърнети, казваш? Виж ти. Забележително! Къде ми е халатът? А, благодаря ти.
След минута той бе на телефона:
— Говори Ентуисъл. Вие ли сте, Хелън?
— Да. Ужасно съжалявам, че ви измъквам от леглото толкова рано. Но вие сам ми казахте да ви позвъня веднага щом си спомня какво ме е поразило в деня на погребението, когато Кора ни наелектризира всички, като подхвърли, че Ричард е бил убит.
— А! И вие си спомнихте?
В гласа на Хелън звучеше недоумение:
— Да, но няма логика.
— Позволете ми аз да преценя това. Нещо, което сте забелязали у някого от присъстващите ли?
— Да.
— Кажете ми.
— Ще ви се стори нелепо. — Хелън сякаш се извиняваше. — Но съм напълно сигурна в това. Хрумна ми, когато се гледах в огледалото снощи. Ооо…
Краткият вик на уплаха бе последван от странен шум, предал се по жицата — силен, но кух звук, който мистър Ентуисъл не можа да определи. Той извика настойчиво:
— Ало… ало… там ли сте? Хелън, там ли сте?… Хелън…