ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
1
Близо час по-късно мистър Ентуисъл успя да се свърже с Еркюл Поаро след дълги разговори със служители в телефонните централи.
— Слава богу! — възкликна той с обяснимо негодувание. — В централата здравата се затрудниха, докато ви наберат.
— Не е за чудене. Телефонът е бил отворен и слушалката висеше.
В гласа му се долавяше мрачна нотка, която не убягна от вниманието на събеседника му.
— Случило ли се е нещо? — попита рязко мистър Ентуисъл.
— Да. Преди двадесет минути камериерката намерила мисис Лио Абърнети, просната на земята до телефона в кабинета. Беше в безсъзнание. Мозъчно сътресение.
— Искате да кажете, че е била ударена по главата?
— Да. Има малка вероятност да е паднала и да е ударила главата си на мраморното блокче, с което подпират вратата, но аз не вярвам, а и докторът също не вярва.
— Точно тогава тя ми се обади по телефона. И аз не разбрах защо връзката прекъсна така внезапно.
— Значи на вас се е обаждала? Какво ви каза?
— Преди известно време ми беше споменала как когато Кора Ланскне подхвърлила, че брат й е бил убит, тя самата имала усещането за нещо нередно, странно — не можеше точно да го определи и за нещастие не си спомняше защо е останала с такова впечатление.
— И ненадейно си е спомнила?
— Да.
— И ви позвъни да ви каже?
— Да.
— Eh, bien?
— Никакво eh, bien — рече мистър Ентуисъл сприхаво. — Започна да ми казва, но някой я е прекъснал.
— Какво успя да ви каже?
— Нищо съществено.
— Ще ме извините, приятелю, но аз ще преценя това, не вие. Какво точно ви каза?
— Припомни ми, че съм я бил помолил, щом се сети какво й е направило впечатление, да ми съобщи веднага. И ето, че се сетила, но каза, че „нямало логика“. Попитах я дали е нещо, което се отнася до присъстващите в онзи ден, и тя потвърди. После добави, че й е хрумнало, когато се гледала в огледалото…
— Да?
— Това е всичко.
— Не намекна ли… за кое от лицата, замесени в тази история, се отнася?
— Щях незабавно да ви уведомя, ако ми беше казала това — рече мистър Ентуисъл с леден тон.
— Извинете ме, приятелю. Разбира се, че щяхте да ми кажете.
Мистър Ентуисъл продължи:
— Ще трябва просто да чакаме тя да дойде на себе си, за да научим.
Поаро промълви с печален глас:
— Може да чакаме дълго. Ако въобще дочакаме.
— Толкова ли е сериозно? — Гласът на мистър Ентуисъл леко потрепери.
— Да, сериозно е.
— Но това е ужасно, Поаро.
— Да, ужасно е. И точно затова не можем да си позволим да чакаме. Защото всичко показва, че имаме насреща си или закоравял престъпник, или някой, който от уплаха не знае какво върши, а то е същото.
— Слушайте, Поаро, кажете ми нещо за Хелън. Разтревожен съм. Сигурен ли сте, че тя ще е в безопасност в Ендърби?
— Не, не съм сигурен. Затова тя не е в Ендърби. Вече дойде линейката, която ще я отведе в болнично заведение. Там за нея ще се грижат специални сестри и няма да се разрешава на никого, било член на семейството или не, да я вижда.
Мистър Ентуисъл въздъхна.
— Олекна ми, като ви слушам! Иначе, струва ми се, ще е изложена на опасност.
— Тя несъмнено щеше да е в опасност.
Мистър Ентуисъл продължи с дълбоко вълнение в гласа:
— Винаги съм изпитвал чувство на уважение към Хелън Абърнети. Тя е жена с изключителен характер. Може да е имало някои… как да го нарека… скрити страни в живота й.
— А, имало е скрити страни?
— Така ми се струва.
— Оттам и вилата в Кипър. Е, това обяснява много неща…
— Не бих искал да си помислите…
— Вие не можете да ме спрете да си мисля. Но сега имам за вас малка задача. Един момент.
Последва кратка пауза, после отново се чу гласът на Поаро.
— Трябваше да се уверя, че никой не ни подслушва. Всичко е наред. А сега ето какво искам да направите за мен. Пригответе се за пътуване.
— Пътуване ли? — Мистър Ентуисъл бе леко слисан. — О, да, разбирам. Искате да дойда в Ендърби.
— Съвсем не. Тук аз контролирам всичко. Няма да е нужно да пътувате толкова далече. Пътешествието ви ще ви изведе малко извън Лондон. Ще отидете до Погреби свети Едмъндс (Ма foil3 Какви имена имат английските градове!), там ще вземете кола под наем и ще посетите психиатричната клиника „Форсдайк Хаус“. Питайте за доктор Пенрит и разберете от него подробности за един пациент, който е бил изписан неотдавна.
— Какъв пациент? Едва ли имате…
Поаро го прекъсна:
— Името на пациента е Грегъри Банкс. Разберете за какво душевно страдание е лекуван.
— Нима искате да кажете, че Грегъри Банкс е луд?