— Шшшт! Внимавайте какво говорите. А сега — аз още не съм закусил — вие също, предполагам, не сте закусили?
— Не съм. Бях твърде разтревожен…
— Точно така. Тогава, умолявам ви, изяжте си закуската, починете. В дванадесет часа има удобен влак за Погреби свети Едмъндс. Ако имам новини, ще ви телефонирам, преди да тръгнете.
— Пазете се, Поаро — предупреди го с известна загриженост мистър Ентуисъл.
— А, това да! Аз нямам желание да ме ударят по главата с парче мрамор. Може да сте спокоен, че ще взема всички предпазни мерки. А засега — довиждане.
Поаро чу щракването на слушалката в другия край на жицата, а веднага след това второ изщракване… и се усмихна сам на себе си. Някой бе затворил телефонния апарат в антрето. Той излезе бързо, но там нямаше никой. Отиде на пръсти до бюфета зад стълбището и надникна вътре. В същия момент Ланскъм се появи откъм черния вход. Носеше поднос с препечен хляб и сребърен кафеник. Бе леко изненадан, като видя как Поаро наднича в бюфета.
— Закуската е сервирана в трапезарията, сър — напомни му той.
Поаро го огледа замислено. Старият иконом изглеждаше блед и съсипан.
— Кураж — рече Поаро и го потупа по рамото. — Всичко ще бъде добре. Много ли ще ви затрудня, ако ви помоля да ми донесете чаша кафе в спалнята?
— Ни най-малко, сър. Ще поръчам веднага на Джанет.
Ланскъм изпрати с неодобрителен поглед Поаро, който се заизкачва по стълбите. Беше облечен в екстравагантен копринен халат на триъгълници и квадрати.
„Чужденци! — помисли си с горчивина Ланскъм. — Чужденци в тази къща! А мисис Лио с мозъчно сътресение! Не знам докъде ще стигнем. Всичко се промени, откакто умря мистър Ричард.“
Когато Джанет донесе кафето, Еркюл Поаро вече бе облечен. На Джанет й стана особено приятно, че той прояви разбиране към нея за това, което бе изживяла тази сутрин.
— Наистина, сър. Никога няма да забравя какво изпитах, като отворих вратата на кабинета, за да чистя с прахосмукачката, и видях мисис Лио просната там. Както лежеше, помислих си, че е умряла. Трябва да й е призляло, като е стояла до телефона — пък и защо ли е станала толкова рано сутринта? Никога не е правила такова нещо.
— Защо наистина? — подхвърли небрежно Поаро. — Никой друг не беше станал още, а?
— Да ви кажа, сър, мисис Тимъти вече беше на крак. Тя е ранобудна. Често ходи на разходка преди закуска.
— Тя е от поколението, което става рано — кимна Поаро. — Днес младите… О, те не стават толкова рано!
— Така е, сър. Всички спяха дълбоко, когато им занесох чая. То и без това закъснях, толкова се объркахме, а и доктора повикахме. Трябваше да изпия още една чаша чай, за да се поуспокоя.
Тя продължи да говори, а Поаро се замисли над думите й.
Мод Абърнети е била станала и се е разхождала, а младите са спели — но какво от това, рече си Поаро. Всеки би могъл да чуе, като се отвори и затвори вратата на Хелън, и да я проследи, за да подслуша разговора й, а после да се престори на дълбоко спящ.
Но ако съм прав, помисли си Поаро, а в края на краищата, естествено е аз да съм прав — това е мой навик! — какъв смисъл има да проучвам кой къде е бил в този момент. Първо, трябва да търся доказателство там, където съм установил, че то би могло да бъде. И после — аз изнасям моята малка реч. Облягам се в креслото и гледам какво ще стане…
Щом Джанет излезе от стаята, Поаро изпи докрай кафето си, облече си палтото, сложи шапката си и пъргаво изтича по задното стълбище, напускайки къщата през страничната врата. Измина с бърза крачка разстоянието от четвърт миля до пощата и поиска междуградски разговор. След момент отново разговаряше с мистър Ентуисъл.
— Да, пак съм аз. Забравете за задачата, която ви поставих преди малко. Беше шега! Някой ни подслушваше. А сега, mon vieux4, истинската задача. Както ви казах, ще трябва да вземете влак. Но не за Погреби свети Едмъндс. Искам да се доберете до къщата на мистър Тимъти Абърнети.
— Но Тимъти и Мод са в Ендърби.
— Точно така. Там няма никой, освен една жена на име Джоунс, която е била възнаградена щедро, за да пази къщата, докато стопаните отсъстват. Искам да вземете нещо от дома им.
— Драги ми Поаро! Да падна толкоз ниско, че да влизам като крадец!
— Няма да изглежда като кражба. Ще кажете на уважаемата мисис Джоунс, която ви познава, че мистър и мисис Абърнети са ви помолили да вземете точно тази вещ и да им я отнесете в Лондон. Тя няма да подозре, че има нещо нередно.
— Да, да, сигурно ще е така. Но никак не ми харесва. — В гласа на мистър Ентуисъл се долавяше огромна неохота. — Защо не отидете сам да си вземете каквото ви трябва?