Мод й възрази остро:
— Хелън е тъкмо във възрастта, когато се получават мозъчни удари. Нищо повече.
— Аха. Още едно съвпадение, така ли? — попита ехидно Розамънд. После се обърна към Поаро: — Не са ли твърде много съвпаденията?
— Случват се съвпадения — отговори й той.
— Глупости — настоя Мод. — Хелън се е почувствала зле, слязла е долу, позвънила е на доктора и после…
— Но тя не е позвънила на доктора — настоя Розамънд. — Аз поговорих с него.
Сюзън се обади рязко:
— А на кого е звъняла?
— Не знам — отвърна й Розамънд с лека досада, после добави с надежда: — Но мисля, че ще мога да разбера.
2
Еркюл Поаро седеше във викторианската беседка. Той извади големия си джобен часовник и го постави на масата пред себе си.
Беше обявил, че заминава с влака в дванадесет часа. Оставаше половин час. Половин час, през който някой трябваше да се престраши и да дойде при него. А може би ще са няколко души.
Беседката се виждаше много добре от повечето прозорци на къщата. Несъмнено скоро някой щеше да дойде. Ако не дойдеше, това би било минус в познанията му за човешката природа, а също и в основните пунктове на неговата хипотеза.
Той зачака. Над главата му един паяк плетеше мрежата си, с надежда в нея да попадне муха.
Първа дойде мис Гилкрист. Беше зачервена от вълнение и говореше малко несвързано.
— О, мистър Понтарлие! Не мога да си спомня другото ви име. Трябваше да дойда да говоря с вас, макар че никак не ми се искаше — но наистина, чувствах се длъжна да го сторя. Искам да кажа, след всичко, което се случи с клетата мисис Лио тази сутрин — а и аз самата смятам, че мисис Шейн е съвсем права — никакво съвпадение не е, нито пък е удар, както допуска мисис Тимъти, защото баща ми получи удар, та знам как изглежда човек в такова състояние, а и докторът съвсем ясно каза сътресение.
Тя млъкна, пое си дъх и отправи към Поаро умолителен поглед.
— Да — насърчи я кротко той. — Искате да ми кажете нещо?
— Да, виждате ли… — мис Гилкрист сведе очи и зачупи пръсти. После вдигна глава и изрече на един дъх: — Виждате ли, аз подслушвах.
— Искате да кажете, че случайно сте дочули разговор…
— Не — поклати глава мис Гилкрист в знак на героична решимост. — Ще ви кажа истината. И в това няма нищо лошо, защото вие не сте англичанин.
Еркюл Поаро я разбра и не се засегна.
— Искате да кажете, че за един чужденец е естествено хората да подслушват на вратите и да отварят и четат чужди писма?
— О, никога не бих отворила чуждо писмо — отвърна му възмутено мис Гилкрист. — Това не бих сторила. Но тогава аз наистина подслушвах — в деня, когато мистър Абърнети посети сестра си. Знаете ли, бях любопитна какво го бе довело така ненадейно след толкова години. Чудех се каква е причината и… и знаете ли, когато човек няма свой личен живот или много приятели, той започва да проявява интерес… особено когато живееш заедно с някого.
— Съвсем естествено — съгласи се Поаро.
— Да, и аз мисля, че е естествено… Макар че не е почтено, разбира се. Но аз го направих! И чух какво каза той.
— Чули сте какво е казал мистър Абърнети на мисис Ланскне?
— Да. Той каза нещо такова: „Няма смисъл да се говори с Тимъти. Той омаловажава всичко. Няма дори да ме изслуша. Реших, че мога да се доверя на теб, Кора. Останахме само ние тримата. И макар че ти винаги си се правела на глупака в семейството, всъщност имаш доста здрав разум. Та, какво би направила ти на мое място?…“ Не можах да чуя добре какво му отговори мисис Ланскне, но долових думата полиция — и тогава мистър Абърнети избухна и продължи на висок глас: „Не, не мога да сторя това! Особено когато се отнася до собствената ми племенница.“ Точно тогава се наложи да изтичам в кухнята, защото нещо вреше, а когато се върнах, чух мистър Абърнети да казва: „Дори и да умра от неестествена смърт, не искам да се вика полицията, ако е възможно да се избегне. Разбираш ме, нали, момичето ми? Но не се безпокой! Сега вече знам и ще взема всички предохранителни мерки.“ После заговори, че щял да направи ново завещание и че тя, Кора, щяла да е много добре. И най-накрая изрече онези думи, как тя очевидно била щастлива със съпруга си и че самият той явно е направил грешка в миналото.
Мис Гилкрист млъкна, а Поаро измърмори:
— Да, да…
— Не исках да казвам… да го съобщавам. Мисля, че мисис Ланскне не би го одобрила… Но сега… след нападението над мисис Лио тази сутрин, а и като ви чух да казвате най-спокойно, че било съвпадение. О, мосю Понтарлие — не е било съвпадение!
Поаро се усмихна и рече:
— Да, не е било съвпадение… Благодаря ви, че дойдохте, мис Гилкрист. Това бе крайно необходимо.