— Нима искате да кажете…? О, струва ми се абсурдно!
— Никога не говоря абсурдни неща — възрази му Поаро доста свирепо. — А сега, mon cher, ще ви оставя да си правите разпитите и разследването на нападението над мисис Абърнети. А пък аз трябва да потърся племенницата на покойния Ричард Абърнети.
— И внимавайте какво ще говорите пред мисис Банкс.
— Имах предвид не мисис Банкс, а другата племенница на Ричард Абърнети.
2
Поаро свари Розамънд да седи на една пейка край поточе, което се спускаше в малък водопад и после се провираше през гъсти рододендронови насаждения. Тя бе заковала погледа си във водата.
— Надявам се, не обезпокоявам една Офелия? — попита Поаро, сядайки до нея. — Може би учите тази rôle?
— Никога не съм играла в пиеси на Шекспир — отвърна Розамънд. — Освен веднъж, в репертоарния театър. Бях Джесика от „Венецианският търговец“. Отвратителна роля.
— Но много патетична. „От музиката все ми става тъжно…“ Клетата Джесика, какъв товар е носела като дъщеря на омразния и презрян евреин! Какви ли съмнения са я терзали, когато е откраднала дукатите на своя баща, бягайки при любимия си. Джесика със златото е едно, Джесика без златото може би друго.
Розамънд обърна глава към него и рече с нотка на упрек:
— Мислех, че сте заминали. — И погледна часовника си. — Минава дванадесет часът.
— Изпуснах влака — отвърна Поаро.
— Защо?
— Мислите, че съм го изпуснал по някаква причина?
— Предполагам. Вие сте точен човек, не е ли така? Ако сте искали да го хванете, сигурна съм, щяхте да го сторите.
— Възхитителна сте в преценките си. Знаете ли, мадам, седях в беседката и се надявах да ме посетите.
Розамънд го погледна втренчено.
— Защо да ви посещавам? Снощи вие се сбогувахте с всички нас в библиотеката.
— Съвсем вярно. А нямаше ли нещо… което искахте да ми кажете?
— Не — поклати глава Розамънд. — Имах да обмислям много въпроси. Важни въпроси.
— А, да.
— Не ми се случва често да размишлявам — продължи Розамънд. — Струва ми се загуба на време. Но това сега е важно. Мисля, че човек трябва да планира живота си според своите желания.
— И сега именно това правите?
— Ами… да. Опитвам се да взема решение.
— Относно съпруга ви?
— До известна степен.
Поаро почака малко, после каза:
— Току-що пристигна инспектор Мортън. — Предугадил въпроса на Розамънд, той поясни: — Полицаят, натоварен с разследването на смъртта на мисис Ланскне. Дошъл е да зададе въпроси на всички вас за това, какво сте правили в деня на убийството.
— Разбирам. Алибита — рече Розамънд весело. На красивото й лице се изписа ликуваща усмивка и тя продължи: — Майкъл ще проклина. Той си мисли, че не знам къде е бил този ден. При онази жена естествено.
— Как разбрахте?
— Много лесно — от начина, по който ми съобщи, че щял да обядва с Оскар. Така небрежно го каза, разбирате ли, а ноздрите му потрепваха както винаги, когато лъже.
— Горещо съм благодарен на съдбата, че не съм ваш съпруг, мадам.
— А после, разбира се, позвъних на Оскар, за да съм сигурна — продължи Розамънд. — Мъжете са такива наивни лъжци.
— Страхувам се, че той не е особено верен съпруг — осмели се да отбележи Поаро.
Розамънд не отхвърли предположението му, а отвърна:
— Не е.
— Но вие нямате нищо против?
— В известен смисъл дори е забавно. Искам да кажа, да имаш съпруг, когото другите жени искат да ти грабнат. Противно би ми било да съм женена за мъж, когото никой не иска — като клетата Сюзън. Грег наистина е пълен мухльо!
Поаро я изучаваше.
— Ами ако някоя от тях успее да ви го отнеме?
— Няма да успее — отсече Розамънд. — Особено сега.
— Искате да кажете…
— Особено сега, когато наследихме парите на чичо Ричард. Майкъл си пада по хубавиците, а тази Сорел Дейнтън почти успя да го окачи на въдицата си. Искаше да си го осигури завинаги, но за Майкъл театърът стои над всичко. А сега пред него се откриват неограничени възможности. Може да направи своя собствена постановка и да бъде не само актьор, а и режисьор. Знаете ли, той е амбициозен и много талантлив. Не е като мен. Аз обожавам да играя, имам хубава външност, но не ме бива особено. Да, сега вече не се безпокоя за Майкъл. Защото парите са мои, нали разбирате.
Тя гледаше уверено Поаро в очите, а той си помисли колко странно бе, че и двете племенници на Ричард Абърнети бяха силно влюбени в мъже, които не можеха да им отвърнат със същата взаимност. При това Розамънд бе необикновено красива, а Сюзън бе привлекателна и много сексапилна. Тя се бе вкопчила в илюзията, че Грегъри я обича. Розамънд пък очевидно не хранеше никакви илюзии, но знаеше какво иска.