— Кажете за картината — прекъсна го Розамънд. — Каква е тази картина?
Поаро бавно разгъна телеграмата.
— Тази сутрин аз телефонирах на мистър Ентуисъл, един човек на дълга, и го помолих да отиде в Стансфийлд Грейндж и с разрешение от мистър Абърнети (тук Поаро хвърли на Тимъти нетърпящ възражение поглед) да прегледа картините в стаята на мис Гилкрист и да вземе тази, която изобразява пристанището Полфлексън, под претекст, че ще й се подменя рамката като изненада за мис Гилкрист. Той трябваше да я отнесе обратно в Лондон и да посети мистър Гътри, когото бях предупредил с телеграма. Набързо нарисуваната скица на Полфлексън е била отстранена и под нея се е оказала оригиналната творба.
Той вдигна телеграмата и я прочете. Телеграмата гласеше: „Определено Вермеер. Гътри.“
Изведнъж мис Гилкрист потръпна като наелектризирана и от устата й се изсипа порой от думи:
— Знаех си, че е Вермеер. Знаех го! Но тя не го знаеше. Ще ми говори за Рембранд и за италианските примитиви, а не може да познае един Вермеер под носа си. Не спираше да дрънка за изкуството, а всъщност не разбираше нищо от изкуство! Не познавам по-глупава жена! Проглуши ми ушите с този неин Ендърби — какво правели като деца, за Ричард, за Тимъти, за Лора и за всички останали. Тънели са в богатство. Още от деца са имали всичко най-хубаво! Знаете ли какво значи да слушаш някой да ти говори все едно и също, ден и нощ? И да отговаряш: „О, да, мисис Ланскне“ или „Нима, мисис Ланскне?“ Да се преструваш, че ти е интересно, когато… когато всъщност ти е дошло до гуша… до гуша… И да нямаш на какво да се надяваш… И изведнъж — Вермеер! Четох във вестниците, че един Вермеер се продал преди няколко дни за пет хиляди лири!
— Убили сте я… по този зверски начин за пет хиляди лири?! — извика Сюзън, която сякаш не можеше още да повярва.
— Пет хиляди лири — поясни Поаро — са били достатъчни да се наеме и обзаведе чайна…
Мис Гилкрист се обърна към него.
— Вие поне разбирате — рече тя. — Това бе единственият ми шанс. Друг такъв нямаше да имам. Нужен ми бе капитал. — Гласът й завибрира от маниакалната сила на тази нейна мечта. — Решила бях да я нарека „Палмичката“ и да поръчам фигурки на камили за поставки на менютата. Човек може да се сдобие и с хубав порцелан — най-често върнат от износ, а не този ужасен бял боклук, който виждаме навсякъде. Представях си я в някой изискан квартал, където живеят отбрани хора. Например Рай… или може би Чичестър… Сигурна съм, че щеше да процъфти. — Тя поспря за миг, после добави замечтано: — Дъбови маси… плетени столове с възглавници на червено-бели райета…
За няколко мига несъществуващата чайна се стори на всички по-реална от викторианската солидност на салона в Ендърби.
Инспектор Мортън разруши магията с намесата си, а мис Гилкрист му отвърна учтиво:
— О, разбира се. Веднага. Няма да създавам трудности. В края на краищата, щом не мога да имам своята „Палмичка“, всичко друго е без значение…
Тя излезе от стаята, придружена от инспектора, а Сюзън промълви със съкрушен глас:
— Никога не съм допускала, че може да има изискана убийца. Ужасно…
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
1
— Така и не разбрах нищо за восъчните цветя — обади се Розамънд и погледна Поаро укорително с големите си сини очи.
Седяха в лондонския апартамент на Хелън. Тя самата си почиваше на дивана, а Розамънд и Поаро пиеха чай с нея.
— Не виждам каква връзка имат восъчните цветя с всичко това — настоя Розамънд. — Или пък с малахитовата масичка.
— С малахитовата масичка не, но восъчните цветя бяха втората грешка на мис Гилкрист. Тя каза, че изглеждали много добре на малахитовата масичка. А сещате ли се, мадам, че няма как да ги е виждала там, защото те бяха счупени и прибрани, преди тя да пристигне със семейство Тимъти Абърнети. Значи може да ги е видяла единствено когато се е представяла за Кора Ланскне.