— Порция! — извика леля Мариета. — Трябва да заемеш мястото си. Остават само три минути до полунощ.
— Идвам, идвам — извика момичето с поглед през рамо. Когато се обърна отново, Джулиън беше изчезнал. Смръщила чело, тя претърси с поглед минаващите наблизо гости, но не откри никъде стройната, елегантна фигура.
Въздъхна с копнеж и се върна на мястото си, без да забележи сянката, която се плъзна покрай огромния полилей в средата на залата.
— Коя мис Кабът ще бъдете днес? — осведоми се сухо Уилбъри, когато Каролайн застана на прага, готова да отиде при съпруга си пред импровизирания олтар, за да изрекат брачните клетви и да станат мъж и жена.
Тя се засмя и игриво потупа по ръката стария иконом с букета от бели рози, които ухаеха зашеметяващо.
— Не се шегувайте така безсрамно, Уилбъри. След тази нощ ще трябва да ме наричате лейди Тревелиън.
Мъжът въздъхна и костите му изпукаха.
— Предполагам, че сте права. Само след една минута ще станете господарка на замъка. — И се покашля многозначително.
— Една минута — пошепна задъхано Каролайн, колкото уплашена, толкова и учудена.
Ала уплахата се разтвори във въздуха, когато надникна в залата и видя, че Ейдриън я чакаше пред камината. Косата му светеше под светлината на безбройните свещи, в очите му грееха любов и нежност. Беше невъзможно да устои на поканата в погледа му.
Каролайн извади едно цвете от букета си и го затъкна зад ухото — безмълвна дан на благодарност към жената, която ги беше събрала. Вдигна букета си и закрачи сама към бъдещия си съпруг. В този момент всички часовници в замъка забиха едновременно и възвестиха идването на новия ден.