— О, небеса — пошепна изненадано тя и вдигна вежди.
— Нашата скъпа Вивиан е прекарала в Лондон само месец, а вече си има обожател.
Докато четеше, Каролайн се опитваше да прогони от сърцето си добре познатото пробождане на завистта. Когато леля им Мариета предложи да въведе Вивиан в обществото, голямата сестра дори не помисли да възрази. След като родителите им загинаха при злополука с каретата в деня, преди да представят първата си дъщеря в двора, това важно събитие се отложи за неопределено време. Още тогава Каролайн прогони решително всички чувства, които поне малко приличаха на завист, и изпрати Вивиан в Лондон с всички красиви неща, които майка им беше избирала за нейния дебют. Беше само губене на време да тъгува за нещо, което беше в миналото и вече не можеше да се промени — а времето беше скъпоценно. Представянето й в обществото беше мечта, която никога нямаше да стане действителност. Междувременно Каролайн беше навършила двадесет и четири години и се чувстваше стара мома. Чувството беше толкова окончателно, че бе необходимо чудо, за да промени нещо в живота й.
— Обожател ли? Чудовище, искаш да кажеш! — Порция надникна над рамото й и една от черните й къдрици я по-гъделичка по лицето. — Още ли не си прочела името на негодника?
— Разбира се, че го прочетох. Вивиан го е изписала с най-красивия си почерк и даже го е украсила с любов. — Каролайн обърна втората страница и изкриви лице. — Велики боже, наистина е нарисувала сърчице над главната буква!
— Щом споменаването на името му не събужда в сърцето ти страх и ужас, значи нямаш ни най-малка представа кой е този мъж и с какво се е прославил.
— Мисля, че вече знам що за човек е. — Каролайн продължаваше да чете писмото. — Скъпата ни сестричка е изброила подробно всичките му предимства. От пламенните й думи мога само да заключа, че този джентълмен е по-богат на добродетели дори от епископа на Кентърбъри.
— Да, да, прочетох. Вивиан описва многословно кройката на фрака му и елегантно завързаното шалче, споменава за щедростта му към вдовици и сираци, но никъде не пише, че обожателят й е вампир.
Каролайн се обърна рязко към сестра си. Търпението й свършваше.
— Стига, Порция! Откакто прочете онази смешна книга на доктор Полидори, виждаш вампири зад всяка завеса и зад всяко стайно растение. Ако знаех, че „Вампирът“ ще те завладее така и ще окрили фантазията ти, щях да хвърля книгата на боклука още при пристигането й. Тогава поне някой от върколаците, които според теб се ровят всяка нощ в нашия боклук, щеше да я грабне и да я зарови някъде далеч.
Порция се изправи в целия си ръст от метър и петдесет и осем, смръщи носле и заяви:
— Всички знаят, че историята не е написана от доктор Полидори. Самият той е признал, че я публикува по поръка на своя най-прочут пациент — някой си Джордж Гордън Байрон.
— Обаче лорд Байрон отрича твърденията на лекаря, ако позволиш да ти напомня.
— Можеш ли да го обвиниш за това? Какво друго би могъл да каже, след като безогледният, винаги мрачен Рутхевън е едва прикрита версия на неговия характер? Може да отрича, колкото си ще, но „Вампирът“ разкри истинската му същност пред всички хора, които искат да я видят.
Каролайн въздъхна и мускулчетата на слепоочията й запулсираха.
— Значи според теб истинската му същност е на кръвожадно нощно същество?
— Как можеш да се съмняваш в това, след като прочете „Неверника“? — В очите на Порция се появи отнесеност, твърде добре позната на сестра й. Момичето вдигна ръка, зае драматична поза и издекламира:
Когато гласът на Порция заглъхна с подходящата за случая тайнственост, Каролайн разтриваше с два пръста пулсиращите си слепоочия.
— Това изобщо не доказва, че Байрон е вампир. Показва само, че като всеки голям поет и той понякога пише безсмислици. Мога само да се надявам, че имаш и по-убедителни доказателства, за да обвиниш обожателя на Вивиан. Ако не, ще си помисля, че постъпваш както преди няколко години, когато ме събуди преди разсъмване и се развика, че между гъбите в градината живее семейство елфи. Сигурно можеш да си представиш колко бях разочарована, когато минах боса по влажната трева и установих, че твоите елфи са всъщност гъсеници и нито една от тях няма прозрачни крилца, посипани със златен прах.