— Стоп, дами.
Макар да ги нарече „дами“, скептичният блясък в очите му говореше друго. Каролайн не можеше да го обвини, че си мисли най-лошото за две млади дами, излезли без придружител в този късен час. Болезнено осъзна факта, че излага на риск доброто име на сестра си — и своето. Но нима доброто и име беше по-важно от бъдещето на Вивиан? Можеше само да се моли да не ги срещне някой от обществения кръг на леля Мариета и да ги познае въпреки маските.
Без да удостои пазача с поглед, тя се надигна на пръсти, за да не изпусне от очи Кейн.
— Много бързаме, сър. Бихте ли ни освободили пътя?
— Не и преди да получа по четири шилинга на човек.
Когато тя го погледна неразбиращо, мъжът въздъхна и извъртя очи.
— За влизане във Воксхол се заплаща вход.
— О! — Каролайн се отдръпна стреснато. Не беше предвидила този разход. Той щеше да я остави само с няколко пенита в кесията. Но ако не искаше да се върнат с празни ръце в къщата на леля Мариета, не й оставаше нищо друго. Кейн вече бе изчезнал в навалицата.
Тя извади копринената кесийка от наметката си, изброи монетите и ги пъхна в протегнатата ръка на мъжа.
Хванати за ръце, двете с Порция влязоха в парка. Нощните мечтатели бързаха към Гранд Уок. Фенери святкаха като звезди между величествените клони на брястовете от двете страни на настланата с чакъл алея. Любовни двойки вървяха подръка и поемаха жадно ухаещия на жасмин и печени кестени въздух.
Покрай тях мина дебела дама, следвана от паж в ливрея и бяло напудрена перука. Черната му кожа блестеше като абанос. Десетина деца тичаха между възрастните като весели елфи и всяко стискаше в ръка паста или нещо друго, за което бяха успели да убедят родителите си да им купят. Тъмноок мъж с цигулка под брадичката стоеше пред мраморен фонтан и свиреше нежна, меланхолична мелодия.
Докато Порция се оглеждаше възхитено, крачките й все повече се забавяха. Каролайн не обвиняваше сестричката си. Самата тя беше в голяма опасност да се поддаде на магията на парка. Слава богу, група пияни млади мъже, които на минаване се зазяпаха неприкрито в големия бюст на Порция, я върнаха рязко в действителността. Само преди няколко дни беше чула леля Мариета да разказва на най-добрата си приятелка как някакво нещастно младо момиче било отделено от майка си и отвлечено от няколко млади безделници в една от безбройните странични алеи, очевидно с лоши намерения.
— Побързай, Порция — почти извика Каролайн и притисна сестра си по-близо до себе си. — Не бива да го оставяме да се отдалечи твърде много. — Погледът й оставаше неотстъпно устремен в гърба на Кейн. Странно, но гледката на могъщите му рамене я изпълваше по-скоро с утеха, отколкото със страх.
Бяха минали само няколко крачки, когато Порция отново я принуди да спре.
— О, виж, Каролайн! Там продават сладолед!
Каролайн се обърна. Сестра й се взираше с копнеж в будката на италианския продавач, който тъкмо подаваше на елегантно облечена млада дама горе-долу на нейната възраст фунийка лимонов сладолед.
— Моля те, Порция! В момента нямаме нито време, нито пари за такива глупости. — Каролайн повлече сестра си по-нататък, ала когато претърси с очи алеята пред тях, осъзна, че е станало твърде късно. Кейн бе изчезнал.
— О, не! — изсъска тя и пусна ръката на Порция. Остави сестра си сама и бързо си запробива път сред навалицата, като пътем смъкна маската от лицето си, за да вижда по-добре. Безсмислено. Кейн се бе скрил сред масата от посетители.
Посетители или плячка? — запита се неволно тя и изведнъж й стана студено.
Студът се превърна в лед, когато чу зад гърба си добре познат смях и се обърна като ужилена. Леля Мариета и Вивиан се разхождаха по алеята и вървяха точно срещу нея. Бяха минали покрай Порция, твърде заети с разговора си, за да забележат маскираната млада жена, която стоеше като статуя в средата на пътя.
Каролайн размени ужасен поглед с Порция и отчаяно задърпа панделките на маската си. Само след няколко секунди двете щяха да застанат пред нея.
— Лельо Мариета! — извика Порция и бързо свали маската си. Двете жени моментално се обърнаха. Каролайн изпита огромно облекчение и в същото време я обзе нов страх.
— Порция? Наистина ли си ти? — попита смаяно Вивиан. Лицето на момичето помрачня.
— О, Вивиан, лельо Мариета, какво щастие да ви видя! Едва не умрях от страх. Толкова се радвам, че ви срещнах! — Тя се хвърли към леля си, обви ръце около пищната й талия, скри лице в украсения с рюшове бюст.
Зад гърба на леля си Порция сърдито замаха на Каролайн да изчезва. Без да се поколебае, сестра й се скри зад колоните на малкия античен храм в края на пътя.