— Точен и за двама ни, както изглежда — отвърна сухо той, като я следваше стъпка по стъпка.
Въобразяваше ли си, или погледът му беше устремен към бледата й шия? Към пулса, който биеше неспокойно под тънката й кожа! Без да съзнава какво прави, тя сложи ръка на мястото, но веднага разбра, че това беше твърде недостатъчна защита.
„Винаги съм предпочитал прясно месо.“
Думите му отекнаха злокобно в главата й. Ами ако беше говорил за съвсем различен вид глад?
Докато се стараеше да прогони тази глупава представа, тя направи още една крачка назад и попадна точно в едно петно лунна светлина. Това изобщо не го спря. Той продължи да крачи напред в такт с ударите на далечна църковна камбана, която възвестяваше полунощ.
— Мисля, че е крайно време да се върна при компанията си — заяви задъхано Каролайн. Безпокойството й растеше с всяка крачка. — Разделиха ни и те вероятно вече се безпокоят за мен и ме търсят.
— И с право, скъпа моя…
Тя се обърна рязко, за да побегне, очаквайки силната му ръка отново да посегне и да я прегърне. Голямата топла длан ще обхване брадичката й, ще наклони главата й назад и ще разголи ранимата свивка на шията, за да може да се наведе и да…
— …мис Кабът — завърши той.
Каролайн се вцепени. После се обърна и го погледна с гняв — несправедливо, както съзнаваше, — че е разгадал глупавия й малък маскарад.
— Как ме познахте?
Мъжът остави бастуна си до близкото дърво и преодоля малкото разстояние, което ги разделяше, само с две крачки.
— По косата. Според мен нито една жена в Лондон няма коса с такъв цвят. — Протегна ръка и извади един кичур от стегнатия кок. Плъзна фината коса през пръстите си с такава предпазливост, сякаш беше най-скъпа коприна. — Прилича на втечнена лунна светлина.
Стресната от неочакваната милувка, Каролайн бавно вдигна поглед. Въпреки нежността на докосването в очите му светеше гняв.
Поведението му изпрати предателски тръпки по тялото й. Стъписана, тя се отдръпна назад и вдигна качулката, за да скрие косата си.
Той прие без коментар неизречения укор и скръсти ръце под гърдите.
— Може би ще благоволите да ми обясните защо ме преследвате и как успяхте да загубите малката си сестра? А, да, и да се озовете в това неловко положение? Мислех, че вие сте най-разумният човек в семейството.
— Разбира се, че съм! Или поне бях. Докато… — Тя млъкна и прехапа долната си устна. — Откога знаете, че ви следвам?
— От мига, когато файтонът ме последва от Баркли Скуеър. Съветвам ви никога да не опитвате кариера във военното министерство. Очевидно ви липсват необходимите способности да се движите скрито и да заличавате следите си. Накратко, вие нямате качества за шпионка, скъпа.
— А вие как успяхте да изчезнете толкова бързо? — попита тя. — Само за миг отместих поглед и вас вече ви нямаше.
Мъжът вдигна широките си рамене.
— Никога не знам кога Ларкин и хората му ме следят. Затова отдавна съм се научил, че да се скриеш в навалицата е най-добрият начин да се отърсиш от евентуални преследвачи. — Той наклони глава. — Това ли е причината да ме преследвате? Констабълът ли ви нареди да вървите след мен? Да не ви е предложил място в полицията?
Каролайн сведе глава, за да избегне пронизващия му поглед. Едно беше да стои в препълнен салон и да обясни със смях, че много хора в Лондон го смятат за вампир, и съвсем друго да стои срещу него на абсолютно пуста алея във Воксхол, докато белите му зъби святкат под лунната светлина в непосредствена близост до шията й. Как да му каже, че въпреки здравия си разум е започнала да се пита дали пък хората не са прави?
— Носят се слухове — пошепна задъхано тя.
— Такива има винаги, нали?
Каролайн преглътна мъчително и отчаяно си пожела да беше същата сръчна лъжкиня като Порция.
— Тези слухове станаха причина да се усъмня в предаността ви към сестра ми. Тази нощ тръгнах след вас, защото помислих, че имате среща с друга жена.
— О, да, имам среща с друга жена. — Той обхвана брадичката й с два пръста, за да не й позволи да отмести поглед. — С вас.
Неприкритото предизвикателство в очите му събуди в сърцето й въпроса какво би станало, ако се бяха срещнали на тази тъмна и пуста алея при други обстоятелства, в друго време.
Отговори смело на погледа му и лъжите и полуистините излязоха по-лесно от устата й.
— Сега разбирам колко е било глупаво да давам ухо на слуховете. Не е трябвало да се съмнявам в привързаността ви към сестра ми. И най-вече да излагам на риск доброто си име, като тръгна да ви шпионирам.
Изразителната му уста се опъна в тънка линия.
— Ако не се бях обърнал да видя къде сте, двамата млади негодници щяха да се погрижат да загубите много повече от доброто си име.