— Будна ли си? Каролайн, събуди се! Хайде де!
Каролайн се опита да пренебрегне възбудения шепот, както бе постъпила при тихото отваряне на вратата и издайническото скърцане на дъските на пода. Сложи възглавницата на главата си и се сви на кълбо под завивките. Знаеше, че е невъзможно да се преструва дълго на заспала. Порция беше невероятно упорита. Обикновено мушкаше сестрите си в ребрата, измъкваше перо от първата шапка, която видеше, и ги гъделичкаше под носа или по петите. Веднъж, когато много държеше да изложи пред Каролайн новата си теория за русалката, която според нея живеела в градинския фонтан, направо изля на главата й леген студена вода. Тогава Каролайн скочи и й залепи такава плесница, че момичето цяла седмица се оплакваше от бучене в ухото си.
Този път обаче Порция бе избрала много по-коварна стратегия. Повдигна кранчето на възглавницата и приближи устни до ухото на Каролайн. Понижи глас до подигравателен баритон и зашепна сладникаво:
— Не бъдете толкова плаха, мис Кабът. Хайде, дайте ми една целувчица.
Каролайн скочи толкова бързо, че двете едва не си чукнаха главите.
— О, небеса! Каква ужасна хлапачка си! Значи си ни познала, така ли?
Порция се отдръпна назад и седна в другия край на леглото като доволно малко котенце. Леля Мариета бе настанила момичетата в таванска стая, оскъдно обзаведена. Вътре имаше само две железни легла и няколко стари, издраскани мебели, донесени тук от другите помещения, след като модата им беше отминала. На масата за миене гореше лоена свещ и светлината й се отразяваше в дяволито святкащите очи на Порция.
Момичето изтърси обувките от краката си и размърда пръстите, обути в копринени чорапи.
— Повярвай, не беше лесно да те позная, след като леля Мариета ми затискаше очите и на всеки две секунди ме пляскаше с ветрилото. За малко да се ударя в едно дърво и да загубя съзнание!
Каролайн се облегна удобно на възглавниците и изгледа мрачно дръзката си малка сестричка.
— Жалко, че не е станало така. Тогава поне щях да прекарам една спокойна нощ.
Докато Порция сваляше внимателно ръкавиците си, лицето й отново светна и тя заговори с нарастващ плам:
— Отначало си помислих, че виконтът те хапе. Не можех да разбера защо не се отбраняваш. Вече поех въздух, за да изкрещя, но тогава внезапно осъзнах, че той… те целува! — Последните две думи бяха произнесени, сякаш това беше прастар ритуал, тъмен и забранен, и много по-неприличен от всичко, което би могъл да направи един вампир.
— Той само се престори, че ме целува — опита се да обясни Каролайн и отчаяно се постара да не мисли за нежното притискане на устата му върху нейната и за мекото плъзгане на езика му.
Порция изпухтя скептично — съвсем не като възпитана млада дама.
— Тогава явно има изразен артистичен талант, защото отстрани изглеждаше, че те целува с цялата си нежност.
— Нямаше друг избор — отговори Каролайн, осъзнавайки болезнено факта, че нейното собствено отдаване е било много по-силно. — Ако леля Мариета ни беше познала, последствията за всички ни щяха да бъдат катастрофални — особено за Вивиан.
При мисълта за сестра й угризенията на съвестта отново се обадиха — този път буквално изкрещяха. Почти си пожела да може да повярва, че Кейн я е омагьосал. Тогава щеше да има извинение, че се е държала така безсрамно в прегръдката му. Че беше готова да пожертва всичко, на което държеше и което ценеше — включително доверието на Вивиан, — за толкова бегло удоволствие като една целувка.
— Не се притеснявай за Вивиан — увери я Порция, сякаш бе прочела мислите й. — Тя не храни и най-малкото подозрение. Леля Мариета беше твърде заета да ме отдалечи колкото може по-бързо от мястото на позора, че не забеляза нищо. Достатъчно й беше да хули нравствеността ти. Е, не твоята, а тази на безсрамната мръсница в прегръдката на виконта. Тя си помисли… — Порция разтърси глава и разкъса мрежата на собствените си объркани обяснения. — О, стига толкова! Как, за бога, успя да се прибереш преди нас? Нима файтонът те чакаше пред портите?
— Лорд Тревелиън ме докара с каретата си.
Не беше точно така. След кратка заповед към кочияша той я бутна в луксозното превозно средство и конете препуснаха като вихър. Само след минути лакеят я свали пред вратата на къщата.
— Той… беше ли с теб?
Каролайн поклати глава, благодарна, че не се беше наложило да сподели с него затворената карета.
— Съмнявам се, че би искал да прекара дори само още минута в моята компания, след като се държах така… глупаво.
Порция слушаше в захлас, докато Каролайн й разказа за двамата млади безделници, които я бяха нападнали, и за навременната намеса на виконта. Накрая се отпусна на леглото и въздъхна учудено.