— Колко странно. Питам се защо един вампир прекарва вечерите си във Воксхол Гардънс, за да спасява млади момичета.
— Ако не беше абсолютно невъзможно, бих била склонна да повярвам, че наистина е вампир. Само да беше видяла как се разправи с двамата млади негодници. Никога не бях виждала мъж да се движи толкова бързо и с такава сила. — Каролайн поклати глава. Споменът все още я караше да трепери. — В това имаше нещо… почти неестествено.
Порция погледна внимателно сестра си, събра смелост и попита тихо:
— А как беше целувката му? И в нея ли имаше нещо неестествено?
Каролайн бързо сведе глава, проклинайки светлия си тен.
— Няма с кого да го сравня — отговори сърдито тя, когато червенината нахлу в бузите й. — Сигурна съм, че това беше една съвсем обикновена целувка.
Съвсем обикновена целувка, при която й се зави свят от желание. Съвсем обикновена целувка, която помете всичките й съмнения и я разтопи от наслада. Която пропъди от главата й всички разумни мисли, включително и факта, че мъжът, когото целуваше, принадлежеше на сестра й.
Знаещият поглед на Порция я уплаши. Плъзна се под завивката и се завъртя към стената.
— Крайно време е да легнеш в собственото си легло и да ме оставиш на мира. Искам да се върна към съвсем обикновените си сънища.
Камбаните удариха полунощ.
Тя стоеше на паважа и стъпалата й сякаш бяха враснали в камъните. Той излезе от мъглата и се запъти към нея. Косата му блестеше под лунната светлина, дългата наметка се увиваше около глезените му. Тя знаеше, че е дошъл заради нея, но не беше в състояние да изтръгне вик от парализираните си устни, нито да помръдне ръка или крак.
Лунната светлина изчезна, остави я да стои изгубена в сянката. Той я привлече в прегръдката си и мекотата му беше неустоима като силата му.
Зъбите му заблестяха, когато сведе глава. Твърде късно тя осъзна, че не устните й бяха целта му, а шията й. Въпреки това доброволно наклони глава, за да го покани — не, за да го помоли да я вземе, да утоли жаждата си с нея, да изпие жизнения й сок, който пулсираше под нежната коприна на кожата.
Той й даваше всичко, което беше искала, за което отдавна тайно беше копняла.
Да се предаде.
Когато зъбите му разкъсаха тънкото було, в тялото й се разля вълна на блаженство. Камбаните продължиха да звънят, възвестявайки вечния среднощен час, когато тя завинаги щеше да му принадлежи.
Каролайн се стресна насън и скочи. Седна в леглото и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Мина доста време, докато осъзна, че виновна е собствената й ръка, която притискаше мястото с все сила. Сърцето й биеше неравномерно и я задъхваше. Тя отпусна бавно ръка и се загледа в треперещите си пръсти, сякаш принадлежаха на друга жена.
Още по-ужасна от уплахата й беше необяснимата горещина, която бе обхванала цялото й тяло. Устата й бе пресъхнала, кожата тръпнеше, гърдите я боляха. Между краката си усещаше странно теглене — повече наслада, отколкото болка.
Тя се огледа в стаята и отново се опита да се отърси от опиянението на съня. Тясното легло на Порция беше празно, в таванската стаичка цареше здрач и й беше невъзможно да каже кое време е. Неспокойният й сън беше примесен с парчета от други сънища, в които бягаше по мрачни алеи пред маскирани нападатели с похотливо раззинати уста.
Тя разтърка уморените си очи. Ами ако цялата нощ не е била нищо друго, освен сън? Безумното й решение да отиде във Воксхол Гардънс и да вземе Порция със себе си, прекрасните мигове в обятията на виконта, опияняващият вкус на целувката му… Ами ако всичко това беше просто една трескава фантазия, родена от угризенията на съвестта и развихреното й въображение?
Беше готова да повярва, че все още сънува, защото среднощните камбани продължаваха да звънят.
Тя се намръщи и се опита да се съсредоточи. Най-сетне позна пронизителния звън на входния звънец. Отметна завивките, скочи от леглото и изтича до прозореца. На улицата чакаше елегантна лека карета, теглена от двойка расови жребци. Каролайн протегна шия и успя да зърне бегло мъжката фигура, застанала на входната стълба. Макар че периферията на бобровата шапка скриваше лицето, могъщата фигура и палтото с дълга пелерина не оставяха съмнение кой е дошъл.
Ейдриън Кейн искаше да направи визита на леля й. И това на дневна светлина.
Коленете на Каролайн омекнаха. Облекчението й беше огромно. До този момент не беше забелязала колко здраво са заседнали в ума и фантазията й глупостите на Порция.
Тя разтърси глава, засрамена от глупостта си, и хвърли поглед към небето. От сивите облаци падаше дъжд. Сипеше се с такова постоянство, сякаш слънцето никога нямаше да се покаже.