Обзета от чувство, което за съжаление много приличаше на облекчение, Каролайн кимна.
— Много великодушно от твоя страна. — Трябваше да подбере следващите си думи много грижливо. — А споменавал ли е някога пред теб за предишни романтични истории?
Вивиан я погледна с неподправен ужас.
— Разбира се, че не! Той е истински джентълмен.
Каролайн се опита да намери формулировка, която да не предизвика такъв бурен протест, и точно в този момент забеляза някакъв златен блясък. Наведе се и дръпна верижката, която висеше на шията на сестра й. Извади красиво изработена камея с профил на жена, обграден в рамка от изкусно навита златна тел. Каролайн се смая. Когато ги изхвърли от господарската къща, братовчедът Сесил настоя да оставят всички скъпоценности — дори перлените обици, които Каролайн бе получила от баща си за шестнадесетия си рожден ден. Оттогава трите сестри носеха само евтини бижута.
— Прекрасна камея — отбеляза тихо тя и я поднесе към светлината на лампата. — Никога не съм те виждала да я носиш. От къщи ли си я взела?
Вивиан сведе поглед и доби толкова виновен вид, че Каролайн си припомни колко виновна се беше чувствала тя след целувката на виконта.
— Ако искаш да знаеш съвсем точно, това е подарък от лорд Тревелиън. Не казах на леля Мариета, защото ме беше страх, че ще ми заповяда да я върна. — Тя погледна умолително Каролайн. — Моля те, не ми се карай! Знам, че не е редно да приемам толкова личен подарък от джентълмен, но той много се зарадва, когато му обещах да я нося. Виконтът е много великодушен, Каролайн.
— Права си — отговори тихо голямата сестра. Отново разгледа камеята със смръщено чело и погледът й бе привлечен от елегантната шия на жената, изработена от блестяща слонова кост.
Някъде съвсем наблизо отекна гръм и Порция се събуди. Камеята се изплъзна от пръстите на Каролайн. Вивиан бързо я прибра в деколтето си, на сигурно място от любопитни очи.
— Какво става? — попита сънено Порция. Разтърка очи и се огледа с надежда. — Това май беше пистолетен изстрел. Нападат ли ни? Сигурно са ни дебнали разбойници. Сега ще ни отвлекат и ще ни опозорят.
— Боя се, че няма да се случи нищо такова, скъпа — отговори с усмивка Каролайн. — Ще си запазим това приключение за друг път.
Порция се прозя и се протегна, като, без да иска, заби лакът в ребрата на Вивиан.
— Умирам от глад. Не запазихте ли поне едно парченце от сладкиша, който ни поднесоха в пощенската станция? — Тя се наведе, за да отвори брокатената пътна чанта на сестра си, но Каролайн я избута настрана с крак, вдигна я и я сложи в скута си. Порция се изправи и я изгледа обидено. — Не е редно да си такава егоистка, Каролайн. Няма да изям всичко, обещавам.
— Вижте, каретата забавя ход — намеси се Вивиан. — Мислите ли, че пристигнахме?
След минута каретата спря. Каролайн остави пътната чанта на седалката до себе си, благодарна за спирането.
— Надявам се наистина да сме пристигнали. Ако продължаваме така, ще се удавим.
Вратичката на каретата се отвори и трите момичета видяха лакей в ливрея.
— Добре дошли в слънчевия Уайтшайър!
Никой не се усъмни в склонността му към ирония. От небето все така се изливаха потоци дъжд, вятърът ги гонеше във всички посоки, неравномерното плискане бе придружено от далечни гръмотевици.
Мина доста време, преди сестрите да съберат ръкавиците, книгите и бродериите си. Никоя не желаеше да напусне топлата суха карета. Когато най-сетне не остана нищо за прибиране и всички нахлупиха качулките над лицата си, Каролайн слезе първа, стиснала под мишница пътната си чанта.
Появи се втори лакей и протегна ръка да я вземе.
— Благодаря, не! Предпочитам да я нося сама — извика тя, за да надвика воя на вятъра — или поне се надяваше, че е вятърът.
Порция и Вивиан слязоха след нея. Тревелиън Касъл се издигаше гордо в мрака пред тях. Внушителният замък, изграден от сив камък, вероятно беше скромен в сравнение с известните стари крепости на Уайтшайър, но изглеждаше в много добро състояние. Никъде не се забелязваха следи от упадък. През вековете, откакто беше построен, бяха направени безброй подобрения, но толкова сръчно, че средновековието, готиката и ренесансът се сливаха в едно цяло. Замъкът имаше всичко, което липсваше на градската къща на виконта. Цистерни за събиране на дъждовна вода, кули и бойници и със сигурност огромно подземие с вериги по стените и железни уреди за мъчение.