— Разбира се, че не съм — отговори ужасено Каролайн. Беше й невъзможно да каже дали искрите в очите на стария иконом изразяват злоба или смях. — Просто не очаквах това… не очаквах да получа такава стая. — Тя направи широко движение, което включваше цялото помещение.
Докато стаите на сестрите й бяха обзаведени удобно и приятно, нейният апартамент беше направо луксозен и се намираше в най-високата точка на замъка. В камината с рамка от бял мрамор гореше буен огън и веселите му пламъци се отразяваха във високите прозорци от оловно стъкло. Восъчни свещи в стенни свещници от ковано желязо разпространяваха приятна светлина. Помещението беше кръгло, каменните стени бяха боядисани в бяло и украсени с бордюр от преплетени бръшлянови клонки. Огромното легло с балдахин беше до стената, красиво надиплените завеси бяха от сапфиреносиня коприна.
Уилбъри си отиде, след като обеща да изпрати лакей с багажа й и камериерка, за да й помогне за вечерния тоалет. Останала сама, Каролайн започна да разглежда великолепната стая в кулата, все още стиснала под мишница износената си пътна чанта. Под един от прозорците беше поставена полукръгла масичка от лимоново дърво. Върху нея имаше леген и кана с гореща вода. Пред камината беше сложено огромно високо кресло, а до него — масичка, на която я очакваше табла с месо и сирене. На леглото беше разпрострян смарагдовозелен халат от меко кадифе и я канеше да свали по-скоро студените, мокри дрехи.
Очевидно стаята беше приготвена специално за уморена пътничка, без да пестят удобствата. Всичко беше направено така, че обитателят да се чувства добре дошъл и защитен — чувство, което Каролайн не беше изпитвала след смъртта на родителите си.
Погледът й се плъзна към френските прозорци на отсрещната стена на стаята. След като пъхна чантата си под леглото, тя взе една свещ и отиде да ги отвори. Точно както беше очаквала, излезе на мокър от дъжда каменен балкон. Макар че реката не се виждаше, вятърът носеше металическата и миризма.
Погледът й се плъзна търсещо по забуленото от облаци небе. Наистина ли Кейн беше някъде там, съвсем сам, мокър до кости? Каква отчаяна задача би тласнала мъж като него да се опълчи срещу тази дива, опасна нощ?
Пламъчето на свещта трепереше от поривите на вятъра. Каролайн въздъхна, вдигна ръка, за да го предпази, и се върна в стаята. По-добре да се порадва на удобствата и сигурността, които домакинът беше предоставил на нейно разположение.
Ейдриън препускаше като бесен в бурната нощ. Подплатената наметка отдавна беше мокра, а качулката не го предпазваше от ледения дъжд, който се сипеше в лицето му. В костите му бавно проникваше влажен студ.
Беше изминал трудния път до Нетълсхем само за да открие, че тайнственото същество, уплашило до смърт селяните, не е нищо повече от един жалък пес — наполовина вълк, наполовина куче, полудяло от глада и от жестокото отношение на хората. Не му оставаше нищо друго, освен да застреля бедното животно. Малко преди да изпрати куршум в главата му, погледна в дивите, самотни очи и с ужас установи, че се чувства странно свързан с нещастната твар.
Когато изкачи едно стръмно, обрасло с жълтуга възвишение, видя пред себе си Тревелиън Касъл. Искаше му се сърцето му да забие по-силно при тази гледка, както по-рано. Ала откакто двамата с Джулиън обиколиха половината свят, за да търсят Дювалие, замъкът беше за него само една студена купчина камъни, която никога не излъчваше топлина и не се радваше на завръщането му.
Тъкмо стигна до външната стена, когато му направи впечатление, че старият му дом все пак не е напълно лишен от топлина, както предполагаше. Изтри дъжда от очите си и вдигна поглед към северната кула. Прозорецът насреща му сияеше в светлина от няколко свещи. Тази светлина сякаш му махаше, поздравяваше го с добре дошъл, обещаваше му почивка и забрава след дългата, самотна нощ.
Ейдриън спря коня под един стар, изкривен от времето дъб и скочи на земята. Кобилата отметна глава назад и едва не изтръгна юздите от ръцете му. Въпреки изтощението си тя потропваше нервно и излъчваше безпокойство, което му беше добре познато.
Докато живееше като джентълмен, обвързан с тесните граници на лондонското общество, той съумяваше да го потиска. Ала тук, в този прастар замък, когато вятърът свиреше в ушите му и миризмата на реката се усещаше навсякъде, безпокойството заплашваше да го надвие.
Каролайн Кабът се появи на прозореца на кулата и той усети как целият се напрегна, финото и лице беше осветено от пламъчето на една единствена свещ. Косата й беше разпусната и падаше по крехките рамене. Беше облякла топлия халат, оставен на леглото по негова заповед. Кадифето се увиваше около стройната й фигура и разкриваше мекотата, която тя с много усилия криеше под строгата си външност.