Ейдриън въздъхна. Очевидно не беше в състояние да избяга от омаята на тази жена. Нито в тълпата във Воксхол, нито дори тук, в единственото сигурно пристанище, което му беше останало. Не можеше да избяга от нея даже в сънищата, които го преследваха след онази невероятна целувка.
Целунете ме, бе пошепнала тя само преди една нощ. Когато се прибра вкъщи, той си легна, но не можа да заспи, само се мяташе и мачкаше чаршафите. Гласът й не звучеше отчаяно, а настойчиво. Бе вдигнала очи към него и сивите й очи бяха овлажнели от копнеж. Ръцете й нежно милваха лицето му, коприненомеките устни се отваряха подканващо.
Ейдриън изруга и прокле развинтената си фантазия. Животът му щеше да бъде много по-прост, ако в сънищата му влизаше Вивиан, не Каролайн. Ако сега Вивиан стоеше на прозореца в кулата и се взираше с копнеж в нощта, сякаш търсеше нещо. Или някого.
Него…
Каролайн закри с ръка пламъчето на свещта, обърна се и си влезе в стаята. Балконът потъна в мрак.
Доскоро Ейдриън беше абсолютно уверен в себе си, в умението си да се владее, но гладът, който го измъчваше тази нощ, беше твърде силен, за да го остави без внимание. Нави юздите на коня около китката си и закрачи към замъка, потънал в мрачни размишления.
Каролайн отвори очи и се огледа сънено. За няколко мига повярва, че е отново в таванската стаичка в дома на леля Мариета, заедно с Порция, която похърква в другото легло. После осъзна, че се е събудила не толкова от някакъв звук, колкото от пълната и абсолютна липса на звуци. Дъждът бе престанал и правеше тишината още по-оглушителна.
Тя се надигна и седна в леглото. Огромният балдахин над главата й я караше да се чувства съвсем мъничка. Когато си легна, в стаята беше приятно топло и тя не си направи труда да спусне завесите. Но сега огънят в камината беше догорял и вътре ставаше хладно.
Каролайн посегна към завесите, но ръката й замръзна насред движението. Един от френските прозорци от другата страна на кулата беше отворен и пропускаше в стаята тясна ивица лунна светлина и сребристи облачета от мъгла.
Каролайн отдръпна ръка и пръстите й затрепериха. Огледа се нервно и разбра, че всички свещи са угаснали. Стаята тънеше в мрак.
На балкона отекна някакъв шум и вниманието й отново се устреми натам. Дали е вятърът? — запита се с трепет. Или някой е направил крачка? Но как е възможно някой да крачи по балкона й, след като се намираше поне на четири етажа от земята?
Тя навлажни сухите си устни, изненадана, че чува и друго освен лудото биене на сърцето си. Беше готова да се завие презглава и да остане така, докато настъпи утрото, но успя да овладее страха си.
В нощта, когато загинаха родителите й, Каролайн се отказа окончателно от лукса да крие глава под завивките. Порция и Вивиан можеха да се крият в леглата си, когато ги заплашваха трудности, но тя не. Тя беше длъжна да става от топлото си легло в бурните нощи, да затваря отворилите се прозорци или да слага нови дърва в огъня.
Събра цялата си смелост, отметна завивката, стъпи на пода и бавно закрачи по каменните плочи към ивицата лунна светлина. Беше на половината път, когато през балкона прелетя сянка. Каролайн се отдръпна стреснато и от гърлото й се изтръгна тих вик.
— Не ставай глупачка — наруга се тя и се опита да се стегне, макар че зъбите й тракаха. — Сигурно облак е минал пред луната. — Направи няколко колебливи стъпки към балкона и продължи: — Просто си забравила да затвориш вратата и вятърът я е блъснал.
За миг си представи как някоя от каменните фигури ще разпери огромните си крила и ще се хвърли към нея, пое дълбоко въздух и премина останалото разстояние с три решителни стъпки. Отвори широко френския прозорец и излезе на балкона, предизвиквайки невидимото чудовище да я нападне от мрака.
Ала балконът беше пуст.
От мокрите камъни се издигаше пара и лунната светлина посребряваше облачетата. Каролайн отиде до парапета и се залови с треперещи ръце за грапавите камъни. Разкъсвана между облекчение и гняв заради глупавите си страхове, тя погледна надолу и се опита да прецени колко метра има до земята. Който и да искаше да я нападне в стаята й, имаше нужда от крила, за да се качи дотук.
— Добър вечер, мис Кабът.
Като чу подигравателния глас от сянката на балкона зад нея, придружен от облак сяра, Каролайн се обърна стреснато и нададе тих вик.
10
Каролайн политна назад. Когато грапавият камък на бруствера се удари в гърба й, светът се обърна с главата надолу и тя загуби равновесие. В следващия миг ръцете на Кейн я уловиха и я стиснаха, първо грубо, после много по-меко, когато дръпна треперещото й тяло към своето.