Вдигна свещта и пристъпи по-близо. Мъжът на картината беше облечен в тъмносин жакет, чиито поли бяха обшити със злато. Огромна дантелена яка скриваше жилестата му шия, силните китки също бяха скрити под дантелени маншети. Панталонът беше до коленете, под него носеше опънати чорапи. Беше обут в черни обувки с токи — стил, излязъл от мода преди повече от едно поколение.
Може би го е рисувал някой от онези ексцентрични художници, които държаха да обличат моделите си в одежди от минали времена. Само преди десетилетие на мода беше Древна Гърция — тогава бяха създадени безброй семейни портрети с тромави матрони, нагиздени с тоги, които бягаха от крилати кентаври, подозрителни приличащи на страдащи от подагра съпрузи.
С последен поглед към картината Каролайн продължи бавно към следващата. Спря пред нея и зяпна смаяно. Отново Кейн, този път с шапка с перо, елизабетианска яка и широка наметка, загърнала широките рамене. Дългата коса падаше по раменете му, а тънките мустачки и елегантната козя брадичка го превръщаха в същински дявол. Нямаше да повярва на очите си, ако не бяха подигравателно усмихващата се уста и смелата извивка на главата.
За неин ужас следващата картина също беше портрет на Кейн. Тук беше самоуверено ухилен, облечен в подплатен с кожи жакет и тесен тъмнозелен чорапогащник. Каролайн смутено отмести поглед от интимните му части.
— Сигурно носи торбичка — промърмори тихо тя и учудено поклати глава. Отново вдигна свещта и премина към следващата картина. Дъхът й спря. Пред нея стърчеше воин в пълно бойно снаряжение, стиснал в юмрук грамаден двуостър меч. Ръждивочервените петна по острието несъмнено бяха от кръв — само това беше останало от мъжа, осмелил се да застане между воина и онова, което той беше пожелал.
Без дори да се раздвижи, той изглеждаше страшен, а погледът на присвитите очи сякаш предизвикваше света да се опълчи срещу него. Това беше Кейн без тънкия лак на учтивост и цивилизованост, наложен от обществото. Това беше мъжът, когото бе срещнала във Воксхол Гардънс. Мъжът, който отблъсна мъчителите й, без дори да се изпоти. Неприкритата му мъжественост беше колкото застрашителна, толкова и неустоима.
Див глад светеше в очите му — апетит към живота, който не можеше да остане незабелязан. Тя разпозна този глад, защото го беше изпитала на собствен гръб, когато той я прегърна под лунната светлина. Беше го вкусила в целувката му, докато устата му изследваше нейната и езикът му изискваше тя да му се отдаде. И тя го направи с готовност… Каролайн протегна ръка и леко помилва бузата на воина, макар да не беше убедена, че едно толкова леко докосване може да укроти това диво същество.
Въпреки приглушените цветове и огромната повърхност, мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще захвърли бронята и ще я прегърне.
Затова Каролайн почти не се изненада, когато от мрака зад нея прозвуча глас:
— Забележителна прилика, нали?
11
Каролайн отдръпна ръката си, сякаш картината я беше опарила, и бавно се обърна. Кейн се бе облегнал на стената със скръстени под гърдите ръце. Този път не можеше да го обвини, че се е промъкнал към нея изотзад. Беше потънала в съзерцание на картината и се съмняваше, че щеше да чуе нещо дори ако в галерията беше влязъл цял полк гайдари.
Днес отново беше облечен като джентълмен. Вярно, не носеше жакет, но жилетката от бургундско-червена коприна на златни ивици беше прилично закопчана. В дълбокото деколте се виждаше избродирана бяла риза. Колосаната яка и грижливо завързаното шалче не й позволяваха да види светлите косъмчета по гърдите му. Каролайн се запита откога стои зад нея и я наблюдава. Дали бе видял как тя помилва дивия воин на портрета, макар че никой не й беше дал право да го докосва.
— Забележително съответствие, вероятно искате да кажете, милорд — възрази тя и кимна към мрачния рицар. — Тъкмо се възхищавах на щрихите. Трудно ми е да си представя къде сте намерили толкова талантлив художник. По нищо не отстъпва на Гейнсбъро или Рейнолдс.
Кейн се изправи в целия си ръст и вродената му гъвкавост й напомни, че нито един художник — все едно колко талантлив — не би могъл да улови необузданата му жизненост.
— Боя се, че художникът е умрял много отдавна. Както и моделът му. Картината е всичко, което е останало от двамата.
Когато пристъпи към нея, Каролайн се опита да избегне пронизващия му поглед, като се обърна отново към картината.