— Не ви разбирам. Нима това не сте вие? — Посочи портрета и поясни: — Мислех, че на всички картини в галерията сте изобразен вие.
— Значи си помислихте, че съм си поръчал портрети в различни костюми от отдавна минали времена? — Ейдриън избухна в тих смях и косъмчетата на тила й настръхнаха. — Мога да ви уверя, мис Кабът, че макар да съм човек с много пороци, суетността не е един от тях.
Каролайн вдигна рамене и се опита да си представи какви са пороците му.
— Някои ще ви нарекат суетен, други обаче ще видят в портретите само желанието за безсмъртие.
Макар че стоеше зад нея, тя усети съвсем ясно внезапното му сковаване.
— Не всеки е склонен да плати цената на безсмъртието. То може да е много скъпа и на всичкото отгоре съмнителна привилегия.
Кейн посегна и внимателно взе свещта от ръката й. Поднесе пламъчето към малката месингова плочка в долния край на картината. Каролайн прие неизречената покана и се наведе. Трябваше да присвие очи, за да разчете надписа.
— 1395 година — пошепна невярващо тя, изправи се и се обърна бавно към него.
Той посочи картината.
— Позволете да ви представя сър Робърт Кейн, мис Кабът. Построил този замък през 1395 година, след като отсякъл няколко дузини френски глави през Стогодишната война. Бил достатъчно умен да не поиска право на строеж от крал Ричард III, но скоро му било простено. Боя се, че ние сме наследили от него навика да молим за прошка след извършеното деяние, вместо първо да попитаме за разрешение. Това е причината, поради която повечето мъже на тази стена са били смятани за негодници или дори престъпници.
Като мен. Макар да не бяха изречени, думите увиснаха почти доловимо във въздуха.
Каролайн погледна в стоманените очи на рицаря.
— Бях готова да се закълна, че сте вие. Приликата е необикновена.
Домакинът й огледа редицата мъже и въздъхна.
— Фамилната прилика е неизбежна. Предполагам, че и моите синове ще я наследят. Бедните дечица…
Синовете му. Синовете, които щеше да му роди Вивиан. Високи, силни момчета със синьозелени очи и медноцветна коса, които щяха да я наричат леля Каро, да й слагат скакалци в леглото и тайно да я съжаляват, че си няма собствени деца. Макар че дори не трепна, Каролайн имаше чувството, че могъщият воин от картината е забил острието на меча си право в сърцето й.
— А брат ви как избегна тази ужасна съдба? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи леко.
— За щастие се е паднал на майка ни. Според мен това е доказателство за здрав човешки разум. — Кейн се обърна и светлината на свещта падна върху картината от другата страна на коридора. Каролайн проследи светлината и видя овален портрет на крехка жена със светло кестенява коса и засмени тъмни очи. Веселостта й беше толкова заразителна, че Каролайн неволно се засмя.
— Много е красива. Жива ли е още?
Кейн кимна.
— Откакто баща ни почина преди шест години, живее на континента. Като момиче е преживяла тежка треска и италианският климат се отразява добре на дробовете й. Никога не е обичала този студен, влажен замък. Едва бях постъпил в Оксфорд, когато ми изпрати Джулиън, за да живее при мен.
— Аха. Значи и вие знаете какво е да си родител, макар и временен.
— Точно така. Бих казал обаче, че за разлика от мен вие сте постигнали значителен успех. В началото, когато дойде в Оксфорд, Джулиън настояваше да ме придружава навсякъде. Където аз, там и той. Напразно му напомнях, че е доста по-млад от мен. Утешавах го, опитвах се да го отпратя. За да ми отмъсти, той се включи в банда съмнителни хлапаци с горещи глави.
— Въпреки това е станал добър човек — отбеляза Каролайн.
— Да, доколкото е възможно при тези обстоятелства.
Изненадана от горчивия тон, тя се обърна към него. Сякаш пред лицето му бе паднала завеса и бе затворила прозореца към миналото. Направи й впечатление, че между портретите имаше празно място, и попита:
— Защо не виждам ваш портрет и портрет на брат ви като деца?
Ейдриън вдигна рамене.
— Мама винаги твърдеше, че не успяла да ни задържи неподвижни повече от три минути.
Каролайн се върна към първата картина. Мъжът с бастун и спаниел сигурно беше бащата на Кейн. Смелата грация в позата му и дяволитите искри в очите й дадоха да разбере защо майката на Кейн се е влюбила в него. Дори малко й завидя за щастието да обича такъв мъж. Но не и за болката да го загуби.
Неспособна да устои на магията на властния поглед, тя отиде още веднъж до портрета на средновековния воин. Хвърли скришом поглед към Кейн и се приближи плътно до картината, обзета от невъзможно подозрение.
— Приликата е толкова силна, че чак те хваща страх. Бях готова да се закълна, че сте вие. Господи, та вие имате дори същата бенка над дясната…