И друг път беше виждала този поглед. От лицето на средновековния воин на портрета в галерията. На воина, за когото Кейн твърдеше, че му е само далечен прадядо, макар че двамата си приличаха като две капки вода. Даже имаха същата бенка над лявата вежда, която сякаш канеше за целувка.
Ако онзи мъж я бе пожелал, той щеше да я вземе и никаква сила на света не би била в състояние да го спре.
Каролайн уви ръце около тялото си и затрепери в тънката си нощница — от студ, но и от страх. Чувстваше се, сякаш тялото й гори в огън — една минута пареше, една минута мръзнеше до кости. Ясният й, винаги логичен ум я бе изоставил на произвола на съдбата. Ами ако Кейн я бе излъгал за портретите? Ами ако Порция през цялото време е била права и той наистина беше някакво безсмъртно същество, съществуващо от стотици години?
Не искаше да вярва, че на земята живеят чудовища. Но как беше възможно един нормален мъж да завладее таза безмилостно сърцето и ума й? Ако наистина беше обикновен мъж, как беше възможно да я изкуши само с един пламенен поглед да предаде доверието на сестра си?
Каролайн забеляза с ъгълчето на окото си някакво движение — сякаш пред луната бе прелетяла крилата сянка. Тя потрепери и се обърна към френския прозорец.
„От днес нататък по-добре заключвайте тази врата. Не може всеки път да разчитате, че една толкова капризна природна стихия като вятъра винаги ще се показва откъм най-добрата си страна.“
Като си припомни отново думите на Кейн, Каролайн се сети и колко самотен бе изглеждал той в онзи миг, когато опря ръце на парапета и обърна лице към нощта. Ужасно, неизмеримо самотен…
Тя отиде до вратата, решена да изпълни нареждането му. Ала когато протегна ръка, се поколеба. Пръстите й останаха върху бравата.
Той беше там, отвън.
Знаеше го със сигурност, която беше повече от женска интуиция. Усещаше го като неизбежна сянка върху душата си. Може би в действителност изобщо не се боеше, че Кейн ще мине през тази врата? Може би се боеше, че самата тя ще я отвори за него? Може би се боеше не от неговата воля, а от своята собствена? В крайна сметка тя беше тази, която бе живяла осем дълги самотни години в затвор от дълг и отговорност и беше потискала всички свои желания, копнежи и страсти. През тези осем години беше остаряла, защото не мислеше за себе си, а само за доброто на Вивиан и Порция. Чудно ли беше тогава, че копнееше да отвори широко вратата и да посрещне нощта с добре дошла?
Каролайн бавно вдигна глава и отвори очи.
Балконът беше празен. Само сребърната лунна светлина танцуваше по каменните плочи.
Тя спусна резето с треперещи пръсти, после провери и вратата на стаята. Най-сетне се пъхна в леглото, спусна завесите на балдахина и се постара да се изолира от нощта с всичките й тъмни изкушения.
Ейдриън се скри още по-навътре в сянката на балкона. Вече не копнееше за лунната светлина. Някога вярваше, че тя пази тайните му, но сега безмилостните лунни лъчи само осветяваха тъмнината на душата му.
Луната бе станала свидетелка как той чакаше тук, отделен само от тънко, прозрачно стъкло от бузата на Каролайн, светла като алабастър, от пълните й устни, от примамливата стройна шия. Луната видя как той сложи пръсти върху хладното стъкло с безкраен копнеж да милва меката й кожа.
Знаеше, че ако в този момент тя отвори очи, луната вече няма да е единствената му любима. Затова се стопи в сянката и зачака да чуе затварянето на резето.
Ако тя не вземеше под внимание предупреждението му, той щеше да се промъкне в стаята й и да я гледа, докато спи. Нали така беше направил миналата нощ? Или някаква тъмна сила щеше да го тласне да се наведе над нея, да я вкуси, да покрие устата й със своята и да пие от нея на жадни глътки, докато утоли глада си?
Ейдриън се облегна на стената и затвори очи. Чак му се виеше свят от желание. Знаеше, че една целувка няма да му е достатъчна. Тя щеше да причини още по-силна жажда. Твърде дълго си беше отказвал това удовлетворение. Ако си позволеше само една единствена глътка от нейната сладост, щеше да отиде по-нататък, да иска още и още, докато гладът ги погълне.
— Каролайн! Каролайн! Отвори вратата! Имам нужда от теб!
Когато викът на Порция стигна до замъгления й мозък, Каролайн се претърколи по гръб и с мъка отвори очи. От умора крайниците й тежаха като олово. Когато най-сетне потъна в тежък сън без сънища, навън вече се развиделяваше. Приятното удряне на дъждовните капки в стъклата на прозореца събуди у нея желанието да проспи целия ден. След изминалата нощ не беше сигурна, че ще има сили да застане очи в очи с Кейн или Вивиан.