— Защо не бдите до леглото на сестра си? — попита остро той.
Порция смръщи дръзкото си носле, очевидно засегната от строгия му тон.
— Сигурна съм, че ще се оправи скоро. Нали Каролайн е при нея. Сега съм загрижена за вас. Преди малко в стаята на Вивиан изглеждахте така, сякаш много скоро и вие ще се разболеете. Уплаших се за вас.
Джулиън изпухтя пренебрежително.
— Боя се, че за моята болест няма лек. Или поне някой от онези, които предписват лекарите.
— Затова ли се скарахте с брат си?
— Откъде знаете, че сме се карали? — Той присви очи и плъзна поглед по полите й. Както очакваше, откри по светлосиния муселин няколко кръгли петна от прах. — Да не сте подслушвали пред вратата на библиотеката?
Порция се изчерви виновно и сърдито изтръска полата си.
— Тъкмо щях да почукам, но си изпуснах кърпичката. Наведох се да я взема и чух как си викахте…
Джулиън веднага разбра, че тя не е доловила нищо от караницата им. Ако беше чула как я бе нарекъл „кученце“, сега нямаше да е тук и да му досажда.
— Брат ми отново ми държа стандартната си проповед. Смята, че прекалявам с пиенето — обясни Джулиън, сам изненадан, че остава толкова близо до истината. През изминалите години беше станал сръчен лъжец — особено когато трябваше да лъже самия себе си.
— Наистина ли пиете много? — осведоми се любопитно Порция.
Младият мъж зарови пръсти в косата си и откри, че му е трудно да я погледне в очите.
— Понякога съм склонен да прекалявам.
— Защо?
Той вдигна рамене.
— Защо пие мъжът? За да утоли жаждата си за нещо друго, което желае отчаяно, но никога няма да има.
Порция направи крачка към него и го погледна безстрашно в очите.
— Винаги съм вярвала, че когато човек иска нещо много силно, ще преобърне земята и небето, за да го постигне.
Джулиън погледна в лицето й, възхити се на извитите вежди и пълните устни и си каза, че по ирония на съдбата тъкмо това ангелско лице му причинява жестоки мъки. Със самообладание, каквото не бе вярвал, че притежава, протегна ръка и братски я ощипа по нослето.
— Бъдете благодарна, малката, че не изповядвам същата философия.
Обърна се рязко и се запъти към оборите. Порция остана сама под дъжда с жалкия си чадър.
Каролайн седеше на стола, който бе придърпала към леглото, и нежно милваше златните къдрици на сестра си. През дългия ден и последвалата го нощ състоянието на Вивиан не се беше подобрило, но и не се беше влошило. Тя продължаваше да спи и изглеждаше така, сякаш ще спи вечно.
Лакеят, изпратен при доктора, се върна в замъка точно когато падна нощта и дъждът отслабна. Съобщи, че лекарят има трудно раждане и вероятно няма да пристигне преди зазоряване. Порция си легна в стаята си. Констабъл Ларкин седеше в салона, който свързваше двете спални, и никой не беше в състояние да го помръдне оттам. Последния път, когато отиде да го види, Каролайн го завари задрямал над чашата с изстинал чай. Беше вдигнал краката си на отсрещния стол, в скута му почиваше стар екземпляр на „Тайбърн Галоу — илюстрирана история“.
Вивиан въздъхна насън и Каролайн се запита дали сестра й сънува. Сигурно сънуваше синьозелените очи на Кейн, искрящи под слънчевата светлина, и звъна на сватбените камбани… А може би сънуваше мрак и подчинение — и камбани, които вечно възвестяват полунощ? Както беше направила вече десетина пъти, Каролайн се наведе и разголи безупречната сметаново-бяла шия на сестра си.
— Предполагам, че не сте намерили, каквото търсите.
При тези мрачно изречени думи младата жена се обърна и откри тъмната фигура на Кейн, очертана на фона на лунната нощ. Защо изобщо не се изненада, че той е влязъл не през вратата, а през отворения прозорец?
— Не знам за какво говорите — излъга Каролайн и бързо завърза панделката. Беше претърсила внимателно бледата кожа, но не откри нито една следа от ухапване или нещо подобно, никакво доказателство за извършено престъпление.
Кейн се приближи. Каролайн се изправи и както преди застана между него и леглото. Този път обаче мъжът не спря, а се приближи достатъчно, за да може да я докосне.
— Защо не ми позволявате да видя Вивиан, мис Кабът? За сестра си ли се страхувате или за самата себе си?
— Имам ли причини да се страхувам, милорд?
Търсещият му поглед помилва лицето й.
— Ако ме смятате за отвратителен негодник, защо не повикахте констабъл Ларкин? Сигурен съм, че с радост ще дотича, за да ви спаси от лапите ми. — Почти неохотно, сякаш не беше в състояние да се противопостави на желанието си, той вдигна ръка и съвсем леко плъзна пръсти по бузата й.
Отначало Каролайн си помисли, че измъченият звук е излязъл от нейните устни. Ала в следващия миг разбра, че е дошъл от Вивиан. Веднага остави Кейн и се наведе над спящата.