— Разбира се — кимна Каролайн. Щеше да купи нови ботушки на сестрите си, дори ако трябва да стои на колене пред братовчеда Сесил.
— О, моля ви, сър, може ли да я видим, ако е будна? — попита Порция.
Лекарят я изгледа строго.
— Ако обещаете, че няма да се кискате и да се друсате на леглото, млада госпожице.
— О, разбира се, че няма, сър! Ще бъда тиха като мишленце — обеща Порция и едва не го блъсна, когато се втурна към вратата.
Ларкин също направи крачка към спалнята, но веднага спря и погледна въпросително Каролайн. Тя кимна и му даде благословията си. Когато констабълът последва Порция при сестра й, Мати изведе лекаря навън и Каролайн и Ейдриън останаха сами в салона.
Каролайн вдигна поглед и видя, че той я наблюдаваше. Синьозелените му очи бяха по-неразгадаеми от всеки друг път. Тя прехапа устни и решително потисна чувството, което много приличаше на угризения на съвестта. Беше показала, че е склонна веднага да помисли най-лошото за него. Но какво можеше да направи, когато той упорито отказваше да се защитава срещу абсурдните обвинения? Как смееше да я осъжда, че е предала доверието му, след като изобщо не я беше удостоил с доверие?
Решена да се извини, макар и с малко думи, Каролайн се покашля и заговори:
— По всичко изглежда, че бях несправедлива с вас, милорд. Мисля, че ви дължа…
— Лъжете се, мис Кабът. Нищо не ми дължите.
С тези думи Ейдриън се завъртя на токовете си и напусна салона. Точно когато първите лъчи на утринното слънце се показаха над хоризонта.
14
Слънчевата светлина струеше над каменния зид, който обграждаше старата градина, и превръщаше прашинките във въздуха в блещукаща златна паяжина. Под зелените клони на голямата липа подскачаха червеношийки, цвърчаха и усърдно събираха сухи клонки и топчета мъх за гнездото си. Мек пролетен бриз повяваше от изток и носеше тежкия, сладък аромат на разцъфнал орлов нокът.
Каролайн крачеше бавно по настланата с плочи алея, която се виеше през моравата, и копнееше да обърне лицето си към слънцето. Ала погледът й като с магия оставаше привлечен към прозореца на кулата, който беше обърнат към градината. Разделяше ги само едно стъкло, но обляната от слънце градина със сочна зелена растителност и пърхащи пеперуди сякаш принадлежеше към друг свят, много далеч от мрачните сенки на замъка. Някъде зад заплашително стърчащите каменни стени спеше господарят на замъка и само той познаваше сънищата и тайните си.
След срещата до леглото на Вивиан Кейн не бе дал с нищо да се забележи дали й е простил. Просто беше разсякъл невидимата нишка, която ги свързваше, и толкоз. Ако все още усещаше неустоимо привличане, когато тя влизаше в стаята, съумяваше да го скрие зад маска на равнодушна учтивост. Вече не водеха остроумни разговори, в очите му не святкаше дяволитост, когато я поглеждаше. Поведението му беше безукорно, сякаш вече й беше станал зет. Каролайн беше готова да повярва, че никога не е имало среднощна среща във Воксхол, камо ли пък разтърсваща целувка.
Макар че всяка вечер, преди да си легне, зарезваше вратата, Каролайн предполагаше, че вече изобщо не е необходимо да го прави. Спеше дълбоко и се пробуждаше с чувството, че нещо й е отнето — че е починал някой близък на сърцето й човек.
— Моля, сър, бихте ли позвънили за още чай?
Когато до ухото й достигна гласът на Вивиан, Каролайн спря в сянката на една липа и сложи ръка върху гладката кора.
Сестра й почиваше на кушетка в подножието на хълма, стройните й крака бяха завити с топло одеяло. Констабъл Ларкин вече беше станал и бързаше към къщата. Ако се съдеше по оставената на пейката книга, досега беше чел на сестра й на глас. Въпреки настроението си, Каролайн се усмихна, като си представи, че книгата е или „Бесилките на Тайбърн — илюстрирана история“, или „Бесилката в Халифакс: танцът на посветените на смъртта“.
След заболяването си Вивиан вече не се задоволяваше да страда безмълвно. Явно й харесваше да командва констабъла и да му възлага всевъзможни дребни задачи. Ала го правеше само когато виконтът не беше наблизо. Непрекъснато се чуваше „Моля, донесете ми шал“ или „Бъдете така добър и позвънете да ми донесат друга гореща тухла, но да я увият хубаво в кърпи“. Бедният Ларкин не си позволяваше да отслаби бдителността си нито за миг.
— Ето те и теб, Каролайн! — извика зарадвано Вивиан, като забеляза сестра си. — Няма ли да дойдеш да ми правиш компания, докато мистър Ларкин донесе пресен чай? — Тя й махна с величествената грация на млада кралица и Каролайн нямаше друг избор, освен да се подчини.