Ейдриън поклати глава и положи отчаяни усилия да прогони болката от очите й.
— Каролайн, кълна се в живота си, че няма да допусна да й се случи нещо лошо. Никога не бих се доближил до нея, ако не бях убеден, че съм достатъчно силен, за да я закрилям.
— Да, разбира се. Колкото си успял да опазиш Елоиза.
Ейдриън затвори за миг очи.
— Сега съм много по-силен, отколкото преди пет години. Всеки ден тренирам уменията си и ставам все по-добър. Имам предвид както физиката, така и ума си. Мисля, че и тогава щях да я спася, ако по-рано бях осъзнал, че е изложена на смъртна опасност.
— Но не можа да я спасиш.
Ейдриън не можа да го отрече. Каролайн се обърна като вихрушка и се запъти през мостчето, стиснала ръце в юмруци. Този път Джулиън не направи опит да я спре.
— Къде отиваш? — извика подире й Ейдриън.
— Ще разкажа на Вивиан за грозния ти план.
— А ще й разкажеш ли и за нас?
Каролайн спря изведнъж. Ако не беше вятърът, който развяваше диплите на наметката й и заравяше невидими пръсти в сребърнорусата коса, Ейдриън щеше да каже, че се е вкаменила.
Каролайн се обърна бавно. В погледа й светеше презрение, но не то го улучи най-силно. В очите й имаше копнеж. Съжаление. Гласът й беше съвсем тих, но ясен като кристал.
— Тъкмо когато започнах да вярвам, че не си чудовище, ти се постара да ме убедиш в противното.
Макар че гореше от желание да се втурне към нея, да я грабне в прегръдките си и да я умолява да го разбере, Ейдриън остана неподвижен и само проследи с поглед как Каролайн изчезна по витата стълба в кулата и отнесе със себе си, каквото беше останало от сърцето му.
Каролайн влезе безшумно в салона между спалните на сестрите си. След като беше плакала с часове, сълзите й най-сетне бяха пресъхнали и подутото й лице се усещаше празно и сухо като сърцето й.
Очакваше да намери сестрите си по стаите им, но и двете бяха заспали в салона. Порция се бе свила на кълбо в едно меко кресло, нощното боне се беше смъкнало над очите й. Вивиан лежеше на дивана пред камината, пъхнала ръце под бузата си, завита с избеляло одеяло. Догарящият огън огряваше зачервеното й от съня лице. Като видя двете полупразни чаши и чинията с бисквити на камината, Каролайн разбра, че Порция беше сдържала обещанието си да не се отделя от Вивиан цялата вечер.
Откритието, че Джулиън е вампир, а Ейдриън — ловец на вампири, все още я занимаваше. Но колкото и шокиращо да беше, то беше нищо в сравнение с най-изненадващото разкритие: Ейдриън не желаеше Вивиан, а нея.
Години наред беше изпълнявала ролята на принца в пиеските, които измисляха за родителите си, само защото беше най-голямата и по-висока от сестрите си. Сега най-сетне беше намерила мъжа, който искаше да я види в ролята на своя принцеса — само за да осъзнае с горчивина, че за тях няма да има щастлив край.
Ейдриън беше също толкова коравосърдечен и безогледен като Дювалие. Вампирът крадеше души, докато Ейдриън се промуши зад защитните и бариери и открадна сърцето й. Трябваше да затвори очи, защото копнежът заплашваше да я надвие. До края на живота си нямаше да забрави кратките мигове в обятията му, в леглото му — защото никога нямаше да има други.
Тя обиколи тихо просторното помещение. Меките й домашни обувки почти не вдигаха шум по обюсонския килим. Кутията с роклята беше оставена отворена на най-хубавия диван, сякаш беше почетна гостенка. Сигурно й се бяха възхищавали, преди да заспят. Само преди няколко часа Каролайн беше поразена от красотата й като сестрите си, но сега мисълта, че тюлът и коприната ще се докоснат до кожата на Вивиан, будеше отвращение. Ако роклята беше саван, но кутията беше ковчег, който чакаше да бъде закован — и всичките й мечти да останат затворени вътре.
Въпреки това розовото великолепие я привличаше неустоимо. Колебливо протегна ръка и пипна блещукащия тюл. Много искаше да узнае каква е била младата жена, която я е носила. Как се е чувствала, когато Ейдриън е влизал при нея? Дали сърцето й е биело по-силно? Дали е копнеела за него, когато я е дарявал с една от редките си усмивки? Вярвала ли е, че той ще дойде и ще я спаси — до момента, когато е загинала в ръцете на мъжа, на когото е вярвала, но не го е обичала…
Каролайн отдръпна ръка от роклята и отново се обърна към сестрите си. Сякаш беше вчера, когато бяха още малки момичета с издраскани колене и разплетени плитки. Сега и двете бяха млади жени. Спяха с усмивка на устните и сънуваха красиви рокли, балове с маски и прекрасни принцове, които щяха да ги избавят от всички несгоди.
Каролайн протегна ръка, за да хване Вивиан за рамото и да я събуди от сладкия сън. Трябваше да я отведе оттук, преди сънят да се превърне в кошмар. Но нещо я задържа.