— Ами за всичко, което става! — Вивиан плъзна ръка по блестящата розова рокля. — Докато аз бях в Лондон и водех живот, който в действителност беше определен за теб, ти остана в Еджъли като в затвор и продължи тайно да слагаш повече картофи в чинията на Порция и да водиш сметка за всяко пени. Аз ти откраднах привързаността на леля Мариета. Откраднах ти дебюта. Откраднах всички красиви рокли и обувки за танци, които мама бе избрала за теб. Мисля, че ако беше отишла в Лондон вместо мен, тази нощ виконтът щеше да направи предложение на теб, а не на мен!
В продължение на един дълъг, мъчителен миг Каролайн не можа да си поеме въздух. Не беше в състояние да говори.
— О, стига — успя да прошепне най-после. — Не е редно да пълниш хубавата си главица с такива неприятни мисли.
Вивиан облегна глава на рамото й и гласът й се превърна в неясен напев.
— Милата, сладката Каролайн. Надявам се да знаеш, че за теб винаги ще има място в сърцето ми и в дома ми. — Отпусна се на възглавницата, прозя се и сложи ръка на устата си. — Когато се омъжа, ще помоля лорд Тревелиън да ти намери съпруг. — Миглите й запърхаха. — Някой самотен вдовец с две или три деца, който търси… майка… — Тя замлъкна и се отпусна. След малко изхърка тихо. С тези зачервени бузи и замечтаната усмивка на устните прилича досущ на омагьосана принцеса, каза си с болка Каролайн, която спи спокойно и очаква целувката на принца да я събуди за нов живот.
— Спи, миличка — пошепна задавено тя и я целуна по челото, преди внимателно да измъкне бялата роза от косите и камеята от деколтето й. — Сънувай.
Доброто общество обича баловете с маски повече от всичко на света. В продължение на една омагьосана нощ жените и мъжете са свободни да забравят строгите правила, които иначе им налагат, и да станат други личности или други същества — изцяло по своя воля. Облечени в екзотични костюми и маскирани, те стават деви и викинги, агнета и лъвове, селяни или принцове. Докато бродят сред навалицата в рицарската зала, поведението и веселото им настроение напомнят за езическите празненства по случай лятното слънцестоене, когато всеки мъж е бил пират и е заплашвал добродетелта на всяка жена.
Домакинът наблюдаваше веселата суетня от галерията с чаша шампанско в ръка. Точно под него една маскирана овчарка се мушна в навалицата, преследвана от дръзко ухилен кентавър. Когато успя да я хване и я привлече в обятията си, тя изписка превзето. Кентавърът я преви назад и я зацелува с дива страст. Околните възнаградиха спектакъла с бурни ръкопляскания и одобрителни викове. Кентавърът се изправи и се поклони елегантно, докато овчарката умело изимитира припадък. Ейдриън отпи голяма глътка шампанско. Завиждаше на гостите си за безгрижието.
С изключение на няколко реда столове покрай южната стена, всички мебели бяха отстранени и старата рицарска зала сияеше в цялото си средновековно великолепие. По нареждане на господаря лакеите бяха навили разкошните ориенталски килими и на каменния под имаше достатъчно място за танцуване. Десетина музиканти, костюмирани като бенедиктински монаси с грубо тъкани туники и тонзури седяха на подиума в ъгъла и свиреха Моцартов концерт.
Меката светлина на лампите беше заменена от десетки катранени факли в железни поставки. По гредите на тавана танцуваха сенки и още повече засилваха тайнствената аура на опасност в залата.
Ейдриън оглеждаше внимателно всяка маска и всяко лице в търсене на своята жертва. Трепкащата светлина на факлите превръщаше блещукането на очите в хищнически блясък, усмивките — в мрачни гримаси, всеки мъж — в чудовище.
— За бога, съвсем бях забравил, че даваме бал с маски — отбеляза зад гърба му Джулиън. Разпери черната си наметка, завъртя се в кръг, отвори уста и показа двойка восъчни зъби.
— Не го намирам смешно — изсъска Ейдриън. Единственото му признание за повода на събирането беше черно домино. В разрез с традицията той бе изоставил обичайния жакет в кехлибарен цвят и светлобежовите панталони и носеше черен фрак с черна ленена риза и черен панталон, нарочно избрани, за да може лесно да се слива със сенките.
Мина един лакей и Джулиън си взе чаша шампанско от таблата му.
— А ти какъв костюм би ми предложил? Крилат херувим? Или архангел Гавраил?
Ейдриън взе чашата от ръцете му и я остави на таблата. Лицето му беше толкова мрачно, че лакеят се отдалечи бързо.
— В случай, че Дювалие се появи тук тази нощ, ще бъде добре главата ти да е ясна. Да го примамим тук е само половината от плана ни. Трябва да го хванем.
— Не се притеснявай. Казвали са ми, че съм извънредно изобретателен, след бутилка шампанско… или две. — Джулиън застана до брат си зад парапета и се вгледа в навалицата долу с присвити очи. — Съмнявам се, че има за какво да се тревожим. Дювалие няма да дойде. Без Вивиан, която би могла да събуди в сърцето му някакви спомени, сигурно ще се обърне и ще се запъти обратно към ада, откъдето е дошъл. — Той хвърли поглед към Ейдриън и въпреки всички усилия да я скрие под цинизма, в зениците му пламна надежда. — Много добре знам, че сестрите Кабът още не са избягали от страшните ти нокти. Мислиш ли, че все още имаме шанс твоята мис Кабът да позволи на Вивиан да ни помогне?
— Цял ден не чух нищо за нея — отговори Ейдриън и се потърси от горчивината на шампанското. — Тя не е моята мис Кабът. След случилото се миналата нощ сигурно никога няма да стане.
— Много съжалявам — промълви Джулиън и гласът му прозвуча неочаквано сериозно.
— Защо ти е да съжаляваш? Само аз съм виновен за всичко. — Ейдриън вдигна чашата си в подигравателен тост. — Даже като вампир ти си по-добър човек от мен. Ти успяваш да обуздаваш поривите си, докато аз се поддадох на желанието да притежавам една сивоока млада дама с остър език и застраших всичко, за което съм работил през последните пет години — включително душата на собствения си брат.
— Какво е душата на един мъж в сравнение с уникалните богатства в сърцето на една жена? — Джулиън измъкна чашата от ръцете на Ейдриън и я изпразни на един дъх.
Ейдриън изпухтя пренебрежително.
— Говориш като истински романтик. Би трябвало да престанеш да четеш онзи проклет Байрон. Ще ти размекне мозъка.
— О, не знам — промърмори Джулиън и устреми смаян поглед към двойната врата в другия край на рицарската зала, където Уилбъри съобщаваше тържествено името на всеки новодошъл. — Нали тъкмо Байрон написа: