— Не бяхте ли вие човекът, който ме помоли да не съдя за нещата с обикновената логика?
Мъжът отговори на погледа й с каменно изражение.
— Сигурно за вас е по-просто да вярвате, че принадлежа към типа жени, които дават лауданум на сестра си, за да й откраднат обожателя и да преживеят с него страстно, макар и кратко интермецо?
Ларкин я погледна, без да промени изражението си, но после въздъхна и се предаде.
— Предполагам, че това е още по-абсурдно.
Вратата на библиотеката се отвори без предупреждение. Каролайн се обърна стреснато и проследи как Ейдриън излезе от сянката. В едно ъгълче на сърцето си се беше надявала, че той ще мине през тази врата, ще я грабне в прегръдките си и ще заличи с целувки всичките й грижи и опасения, ужасното й чувство за вина.
Ала като видя лицето му, надеждата й умря с бърза смърт. Страстният любовник от балната зала бе изчезнал, сякаш беше съществувал само във фантазията й и не беше по-действителен от водните човечета и приказните принцове на Порция. На негово място стоеше недостъпен чужденец.
— Разказах й за Дювалие — съобщи той и докосна Каролайн с неразгадаем поглед. — Казах й всичко.
Ларкин се изправи, сякаш искаше да му поиска сметка, но Ейдриън мина безмълвно покрай него и закрачи по коридора. Стъпките му се чуваха още известно време, после заглъхнаха.
Каролайн изобщо не се замисли за обидното му поведение. Не и докато вратата на библиотеката беше така примамливо отворена.
Ларкин я погледна несигурно.
— Ако искате, аз ще…
Преди да е завършил изречението, Каролайн поклати глава. Последното, което заслужаваше, беше подкрепата или съчувствието на констабъла. Неспособна да отлага повече мига, от който й причерняваше, тя влезе в библиотеката и тихо затвори вратата зад себе си.
Вивиан седеше на кожената отоманка пред камината, смарагдовозеленият халат на Каролайн беше разпрострян около нея. Седеше напълно неподвижна, абсолютно тиха, скрила лице в ръцете си.
Каролайн втренчи поглед в неподвижните рамене на сестра си. Искаше й се те да се тресат, искаше Вивиан да ридае силно, да хвърли по нея нещо чупливо, да я укори с остри думи. Да я нарече безсрамна флиртаджийка, която й е откраднала обожателя. Защото това беше истината.
Приближи се, доколкото можеше, и прошепна:
— Вивиан?
Сестра й изобщо не промени позата си. Не свали ръце, не я погледна. Отказа да регистрира присъствието й.
Каролайн протегна ръка към сведената й главица. Копнееше да помилва великолепната руса коса, но бързо оттегли ръката си, защото се боеше, че докосването ще нарани още повече и без това наранената й сестричка.
— Представям си какво мислиш за мен — започна тя, като с мъка прокарваше всяка дума покрай дебелата буца в гърлото си. — Искам да знаеш, че съм готова да направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Готова съм да си отсека дясната ръка, ако това ще подсигури щастието и бъдещето ти. — Очите й се напълниха с горещи сълзи. — Той е единственото, което не бях готова да ти отстъпя, защото… защото твърде силно го исках за себе си.
За ужас на Каролайн раменете на Вивиан затрепериха. Беше се надявала, че ще почувства облекчение, ако сестра й се разплаче, но се оказа, че не е така. Тихото й хълцане разкъса сърцето й.
Тя коленичи пред отоманката и по бузите й потекоха едри сълзи.
— Трябваше да се махна оттук веднага щом усетих, че се влюбвам в него. Трябваше да помоля леля Мариета да ми намери място като гувернантка или компаньонка в някое добро семейство и да замина толкова далеч, че никой да не знае къде съм. Ако в душата ми имаше поне мъничко чувство за приличие, щях да се върна в Еджъли и да приема предложението на братовчеда Сесил. Да се събуждам всяка сутрин до една грозна костенурка — това е най-малкото наказание, което заслужавам за стореното.
Гласът и се пречупи в дрезгаво хълцане. Неспособна да понася повече тежестта на вината си, тя сложи глава в скута на Вивиан, опря ръце в полите й и заплака горчиво от срам.
Случи се последното, което беше очаквала — нежна ръка започна да милва главата й. За момент изпита чувството, че се е върнала назад във времето и ръката на майка й се опитва да облекчи душевната й болка. Вдигна бавно глава и погледна невярващо сестра си. Бузите на Вивиан бяха облени в сълзи, но усмивката й беше сърдечна както някога.
— Няма да се омъжиш за братовчеда Сесил — изрече твърдо Вивиан. — Не искам да бъда леля на банда грозни и нагли хлапаци.
Каролайн не повярва на ушите си.
— Не искаш ли да бъда наказана за отвратителното си поведение? Как би могла да ми простиш, че ти отнех мъжа, когото обичаш?