Леля Мариета и Вивиан вървяха бавно през помещението, разменяха поздрави с присъстващите или учтиво накланяха глави. Порция вървеше зад тях, сложила ръка на шията си.
Концертният роял в ъгъла замлъкна. От столчето стана тъмна фигура. При вида на младия мъж събраните в салона си зашепнаха с очакване. Явно Каролайн и семейството й бяха дошли точно навреме за представлението. Облекчена, че вече не е в центъра на вниманието, Каролайн се скри в една ниша в дъното на помещението, откъдето можеше да наблюдава случващото се, без да я зяпат. Близкият френски прозорец извеждаше в градината и обещаваше бързо измъкване при нужда.
Само по начина, по който се запъти към камината и застана пред нея, облеченият в черно непознат превърна мястото в сцена, а събраните в салона гости — в своя захласната публика. Модната му бледност подчертаваше меланхоличните тъмни очи и черните къдрици, падащи дръзко по челото му. Широки рамене, тесни хълбоци, елегантен орлов нос и пълни, чувствени устни. Ако се съди по нежната усмивка на Вивиан, това беше домакинът им.
В салона се възцари задъхано мълчание. Младият мъж вдигна крак на решетката на камината. Каролайн забеляза едва след известно време, че и тя е затаила дъх, когато мъжът издекламира с толкова мелодичен баритон, че ангелите сигурно плачеха от завист:
Каролайн позна стиховете от легендарния турски фрагмент на Байрон и очите й се разшириха. Същите думи, които Порция бе произнесла преди няколко дни с подобна драматичност. Тя се озърна към малката си сестра. Порция вече не стискаше шията си. Ръката й бе паднала на сърцето и тя се взираше в младия Адонис с неподправено възхищение. Велики боже, помисли си Каролайн. Само това й оставаше — Порция да се влюби безнадеждно в обожателя на сестра им!
С мрачната линия около устата и прорязаната брадичка декламаторът много приличаше на лорд Байрон. Ала цял Лондон знаеше, че в момента поетът се намира в Италия, в обятията на новата си метреса графиня Гуичоли.
Когато момъкът продължи с нов куплет и завъртя глава така, че всички в салона да се възхитят на класическия му профил, Каролайн затисна с ръка устата си, за да не избухне в смях. Това ли беше скандално известният виконт? Нищо чудно, че правеше предложения на Вивиан как да среши косите си. Нищо чудно, че обществото го смяташе за вампир. Той се наслаждаваше на мрачната си слава и се стараеше да я поддържа, както се грижеше за възела на вратовръзката си или за излъсканите до блясък кожени ботуши. Този емоционален денди можеше да открадне сърцето на сестра й, но душата й със сигурност не беше заплашена от сериозна опасност.
Каролайн изпита такова облекчение, че направо й се зави свят. Имаше силно желание да се засмее, но трябваше да се пребори с пристъпа на веселост. Дори часовникът, който удари полунощ, не беше в състояние да я стресне.
— Прощавайте.
Каролайн буквално подскочи, когато някой пъхна под носа й кърпичка.
— Опитвам се винаги да съм подготвен. Не за пръв път се случва изпълнението му да трогне някоя дама до сълзи. По-чувствителните дори припадат.
Развеселеният мъжки глас, не по-висок от леко ръмжене, я прониза до кости. Защо беше такава глупачка да се притеснява за някакви си вампири, след като този леко дрезгав, изкусителен глас принадлежеше на самия дявол?
Тя прие предпазливо предложената й кърпичка и макар че главата й остана добродетелно сведена, успя да хвърли поглед към мъжа до себе си. Той се бе облегнал небрежно на стената и сякаш бе изникнал от нищото — въпреки че сигурно бе влязъл през френския прозорец, докато тя следеше рецитацията. Нелека задача за един толкова едър мъж.
Макар да беше готова да се закълне, че само до преди секунда е усещала погледа му върху себе си, сега той гледаше към камината, където домакинът рецитираше поредната строфа от майсторското произведение на Байрон.
— Вашето кавалерство ви прави чест, сър — отвърна тихо тя и попи овлажнелите си очи с кърпичката от фин лен. — Но мога да ви уверя, че няма никаква опасност чувствата да ме надвият и да падна в несвяст в прегръдката ви.
— Жалко — отговори той, без да отмести поглед.
— Какво казахте? — изохка изненадано Каролайн.
— Прекрасна балада — увери я той и кимна на младия мъж.
Каролайн присви очи и безсрамно се възползва от обстоятелството, че цялото му внимание беше посветено на ставащото пред камината, за да го огледа. Гъстата му коса беше с цвят на липов мед, прошарена с по-светли, почти златни кичури, и достатъчно дълга, за да се докосва до впечатляващите рамене в ръждивочервен жакет. Ако стоеше изправен, вместо с подвити колене и скръстени ръце, щеше да я надвишава с цяла глава. Въпреки това явно се чувстваше добре със своя ръст и не смяташе за нужно да го прилага, за да сплашва други хора или да ги подчинява на волята си.