— Ако имах поне половин душа, нямаше да те помоля за това — отговори Джулиън и вдигна рамене.
— Отказвам да повярвам, че опитът да го примамим в капана с помощта на въображаемата Елоиза е бил последният ни шанс.
Джулиън изпухтя пренебрежително.
— Това беше единствената ни надежда.
— Кълна ти се, че ще намерим друг начин. Аз ще намеря друг начин. Трябва ми само малко време.
Джулиън се обърна и го дари с крива усмивка.
— Време е единственото, което имам в излишък. Ще ти дам цяла вечност… ако това е, което ти трябва.
Още докато изричаше думите, Джулиън осъзна, че блъфира. Времето му бързо отминаваше. Човешкото у него изтичаше като зрънца пясък от счупен пясъчен часовник.
Ейдриън го потупа по рамото и се обърна да си върви.
— Ейдриън?
Големият брат се обърна и за момент заприлича на момчето, което беше някога.
— Ако можех да ви дам благословията си, щях да го направя.
Ейдриън кимна и изчезна в сянката.
Джулиън обърна лице към вятъра и поздрави хапещата му хладина. Нощта можеше да бъде негово царство, негова империя. Вместо това седеше тук, заклещен между два свята, и разполагаше само с една бутилка шампанско, за да утоли глада, който бушуваше на мястото, където някога се намираше душата му.
Тъкмо вдигна бутилката към устните си, когато от нищото се появи тънка желязна верига и се уви брутално около шията му. Бутилката се изплъзна от пръстите му и се счупи. Джулиън задърпа отчаяно железните брънки, за да се спаси от задушаващата им мощ, ала свръхестествените му сили го изоставиха, опадаха от него като увехнали листа на умираща роза.
Очите му изпъкнаха, той се погледна и откри сребърното разпятие в края на веригата, преди то да си пробие път през ризата и да опари гърдите му. Миризма на изгоряла плът го удари в носа.
Още докато се опитваше да изтръгне от гърлото си вик на гняв и болка, до слуха му достигна дрезгав шепот:
— Не биваше да лъжеш братчето си, мон ами. Твоето време току-що изтече.
Когато Дювалие безмилостно го свали на колене, в главата на Джулиън заседна една мисъл: колко позорно би било, ако Ейдриън никога не узнае, че планът им все пак е успял.
20
— Разбирам, че сестра ми е мислила само за моето добро, и съм ви дълбоко благодарна за готовността да изпълните изискванията на приличието — говореше Каролайн с хладен, отмерен тон. — Ала след като ви приведох своите аргументи, мисля, че стана ясно защо нямам друг избор, освен да отклоня предложението ви.
Тя завърши малкото си слово с високо вдигната глава и чинно скръстени ръце — въплъщение на здравия разум.
Поне така се надяваше. Тъй като нямаше пред кого да изпълни добре заучената реч, а само замъгленото си отражение в големия прозорец на стаята в кулата, за да прецени как изглежда, й беше трудно да определи какво е въздействието й. Макар че с прибирането си от библиотеката бе запалила всички свещи в помещението, мастиленочерната нощ от другата страна на стъклото буквално всмукваше ясните линии на образа й и тя изглеждаше неясна и зловеща като призрак.
Силен порив на вятъра раздруса вратата и Каролайн се стресна. През последните часове вятърът се бе засилил и пред ярко светещата пълна луна вече имаше плътна стена от облаци. Трепкащата светлина на свещите не й позволяваше да идентифицира сенките, които се стрелкаха по балкона й.
Някъде в замъка часовникът удари полунощ. Всеки от глухите тонове разкъсваше опънатите й нерви. Единственото й желание беше да свали проклетата рокля на Елоиза, да се пъхне в леглото и да се завие презглава. Вместо това си заповяда да се приближи до призрачното отражение в стъклото и да провери дали наистина е спуснала резето.
Минутите минаваха, съмненията й се увеличаваха. Може би Ейдриън изобщо няма да дойде. Може би я обвинява за провалянето на плана си. Сега сигурно никога няма да му се удаде да примами Дювалие в капан и да го унищожи. Вероятно е толкова отвратен от перспективата да се ожени за нея насила, че съжалява за всеки миг, който са прекарали заедно — за целувките, за ласките…
Каролайн направи няколко крачки към леглото, после се върна обратно. Той не можеше да я обвини, че го принуждава да се ожени за нея. Той беше този, който я компрометира пред очите на всички свои гости. Той е мъжът, който ми отне любовта на сестрите ми и я използва като оръжие, каза си сърдито тя и се ядоса на тази несправедливост.
Нямаше никакво намерение да прекара остатъка от живота си в очакване да чуе стъпките на съпруга си по стъпалата към стаята й. Щом той не иска да дойде при мен, аз ще отида при него, каза си гневно тя.