Ейдриън закопча панталона си. В очите му светнаха опасни искри, каквито не беше виждала досега.
— Е, кой от двама ни ще иде в ада заради лъжите си?
Каролайн отново приглади измачканите поли на розовата рокля и продължи, сякаш той не бе казал нищо:
— Много ми се иска да хвърля тази рокля на боклука, но няма да го направя. Ще помоля слугите да я изперат и ще ти я върна. Надявам се да те утешава, когато останеш само с призраците си и няма кой да те топли нощем.
С тези думи тя се обърна и го напусна. Тъй като Джулиън спеше, не посмя да си достави удоволствието да затръшне вратата зад гърба си.
Каролайн слезе като хала по стръмната каменна стълба и мина по мостчето между двете кули, обляна в горещи, гневни сълзи. Звездите вече избледняваха, дъждът бе престанал преди доста време и утрото обещаваше да бъде добро. Ала без Ейдриън в душата й винаги щеше да цари черен мрак.
Когато стигна до средата на мостчето, Каролайн забави крачка. Не й се щеше да се прибере в самотната си спалня. Там нямаше какво да прави, освен да се измие набързо, за да се освободи от миризмата на Ейдриън, и да започне да си събира багажа.
— Невъзможен мъж, упорит като магаре! — изсъска тя, обърна се настрана и сложи ръце на парапета. Заби нокти в грапавия пясъчник и се зарадва на болката, която я прониза. Вятърът развя косата й и почти пресуши сълзите й. — Трябваше да му забия колчето в сърцето, когато имах този шанс.
— Е, чак пък толкова… В последно време Ейдриън явно показва предпочитания към кръвожадни жени.
Каролайн се обърна стреснато и откри пред себе си едра фигура, увита в наметка, със скрито под качулката лице, която и препречваше пътя към спалнята. Беше готова да се закълне, че преди няколко секунди мъжът не е бил там.
— Как стигнахте дотук? — попита тя, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си.
Мъжът свали качулката и тя видя гладка тъмна коса. Пълните устни бяха изкривени в усмивка, едновременно чувствена и жестока.
— Може би съм долетял.
Каролайн се постара да прикрие нарастващия си ужас.
— Надявам се, не очаквате да повярвам в тази глупост, мосю Дювалие. Благодарение на Джулиън знам, че вампирите не могат да се превръщат в прилепи.
24
Утрото настъпи — но не и за Ейдриън.
Каролайн си беше отишла и бе отнесла със себе си цялата светлина на света. Той седеше отново до леглото на спящия Джулиън и се отдаваше на болката си. Без блещукането на косата й под светлината на свещите, без нежния блясък в очите й, без топлината на усмивката й той беше осъден да живее в сянката и да се превърне в едно от съществата, които преследваше.
Ейдриън затвори очи и отново видя пред себе си Каролайн. Как размаха кърпичката му в градския му дом в Лондон, как във Воксхол се надигна на пръсти и смело се притисна до него, как лежеше в леглото му и кожата й блестеше под лунната светлина като кехлибар, как протягаше ръце, за да го посрещне с готовност. Ейдриън разтърка пулсиращото си чело и проумя, че тя щеше да го преследва със сила, която дори не беше подозирал. Някога с Елоиза беше съвсем различно.
Джулиън се раздвижи и му даде възможност да отвори очи и да избяга от мисълта за Каролайн поне за няколко минути.
Джулиън отвори очи, облиза устни и пошепна:
— Жаден съм.
Ейдриън повдигна с едната си ръка главата му, с другата поднесе чашата към устните му. Джулиън пи жадно. Както винаги, първият импулс на големия брат беше да се извърне отвратено, но още преди много време се беше научил, че не може да си го позволи. Нямаше право да се възмущава от предпочитанията на Джулиън към определени храни. За него кръвта не беше само храна, тя означаваше живот.
Когато Джулиън утоли жаждата си, Ейдриън изтри устните му и го положи обратно на възглавницата.
— Планът ни — пошепна Джулиън и го погледай сънено. — Проработи.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ейдриън и веднага застана нащрек.
— Планът ни — повтори Джулиън. — Елоиза… Дювалие знае.
— Какво знае?
— За Каролайн… Нарече я… — Джулиън затвори очи и гласът му заглъхна в уморена въздишка. — Нарече я новата ти курва.
Ейдриън се изправи бавно. Изобщо не забеляза, че е наклонил чашата, докато не видя червената локва в краката си.
— Ейдриън — проговори отново Джулиън, без да отваря очи.
— Какво? — попита остро Ейдриън, обзет от паника.