Бяла разказваше колко много кокичета има в гората:
— Аз видях един козар… Той ми посочи где има най-много кокичета. Послушай какъв ужас: козите, каза ми той, ядели кокичетата!
Тя, наистина, скърбеше наивно, непритворно. И наскърбена, продължаваше:
— Козарят ми каза: „Цели поляни има тука от кокичета. Аз често се смея сега с моите кози. Те много ги ядат, но лъжат се още от снега. Отдалеч, като видят пряспа сняг, тичат като луди — мислят, че е кокичета. А друг път поляните кокичета вземат за сняг и ги отминават…“ Но аз сама видях… Толкова много кокичета никога, никога не съм виждала…
Лазаров слушаше тоя разказ, виждаше белите кокичета, радостни и засмени, сякаш цъфнали само да бъдат откъснати от Бяла. Той виждаше и нея — малката, хубава Бяла, заскитана сама в още черната гора, наведена над белите поляни кокичета, подигнали към нея засмени, нежни венчета, сякаш девствени устни, търсещи целувки…
После дойдоха по-топлите дни на теменугите. Бяла идеше сега заруменена, весела, палава, сякаш птичка, прилетяла заедно с толкова други от юг. Златните й коси биваха гъсто обкичвани с теменуги. От тях лъхаше аромат. Но сега Лазарова особено поразяваше чудната прилика между теменугите и нейните очи. И струваше му се, че нейните очи са теменуги, а теменугите — лъчисти, светли погледи…
Но от всички тия спомени най-много го привличаше един. Това беше споменът за една вечерна разходка в полето. Те гостуваха в едно познато семейство и заедно излязоха надвечер. Беше през май. Полето, безкрайно, трептеше и играеше като неизгледано смарагдово море. Слънцето залязваше. И как чудно беше в тая равна степ да се гледа залязващото слънце: голямо и червено, то слизаше така близко, сякаш да се затечеш, и ще го стигнеш… Те бяха всички весели, приказваха, пееха, смееха се. Лазаров береше цветя, даваше ги на Бяла и всеки път срещаше чистия поглед на сините й очи. О, как хубава беше тя в тоя мек вечерен блясък! Една бяла пеперуда съгледа той на косите й. А такива по високите треви имаше с хиляди. И хрумна му чудна мисъл: той вземаше тия бели пеперуди, сънливи и неподвижни от мократа хладна вечер, и ги редеше една до друга на косите й. Стана цял венец. Бяла се смееше, а трептещите крила на малките пеперуди пълнеха с бели отражения дълбоките й ясни очи…
И дълго още се редяха пред Лазарова картините на близкото минало, сякаш страници от чудна поема. Внезапно, стигнал в реда на мислите си до деня, когато Бяла замълча изведнъж и не писа вече, Лазаров усети острата болка на зееща рана. Той знаеше, че Бяла го обича. Можеше ли да се помисли, че тя е забравила миналите хубави дни, забравила е срещите, забравила е него? Но ето почти месец тя не беше му писала нито дума. И пред него пак настана тежкият тревожен въпрос. И забравил другаря си, той внезапно и високо проговори:
— Защо… защо тя не писа?…
Другарят му, задрямал отдавна под ритмичната музика на звънците, се събуди. Той се взираше вторачено напред, дето под високите урви, из които слизаха, се откриваше пространна зелена долина. На хоризонта се тъмнееше широката, извита в небето снага на Балкана — сякаш грамадно чудовище, нагазило в самото море от неутолима жажда…
Търкащ очите си, търговецът се обади:
— Ето морето. Дойдохме вече…
Далеч, завито в лека мъгла, тъмнееше се и то, сякаш облак, задрямал на самия хоризонт. Хладен, мокър лъх идеше от него, подобно на мощно дълбоко дишане на исполински гърди…
Скоро те влизаха в светналите, шумни улици на Варна.
На другия ден Лазаров седеше на външните маси на едно богато кафене в средата на града. Навикнал на селската тишина и уединение, шумът, движението, лудият неудържим поток от хора — всичко това го поразяваше, замайваше. Но над масата нови впечатления, нахлуващи като буря в душата му, пак властно царуваше мисълта за Бяла. Той мислеше за нея, чакаше да се зададе отнякъде. И, наистина, тъкмо когато щеше да става, той видя, че тя идеше. Тя не беше далеч и Лазаров я позна веднага. Бяла беше облечена съвсем другояче сега — с хубав люляков костюм, с голяма вишнево-червена шапка, алените отражения от която заруменяваха чистото й бяло лице. Заляна от яркия слънчев блясък, стъпваща уверено и бавно по чистия светнал паваж, тя беше сега почти неузнаваема; някаква отчужденост и хладина вееше от нейната строга горда красота. Лазаров гледаше учуден и, без да иска, в очите му образът на Бяла се раздвояваше и чезнеше: пред него изпъкваше зелена светла поляна и в нея Бяла — весела, засмяна, приветлива, близка…