Бяла мълчеше, явно разсърдена от неизбягнатата неприятност. Лазаров продължи:
— Бяла, аз разбирам всичко. Но нека се разберем. Защо ти отбягваш от мене? Нима вчера не ме видя?
— Да, видях те; но бях занята, бързах…
Тя говореше вече ниско, но разсърдена и недоволна.
— Защо не останеш сега? — попита Лазаров.
— Но сега не мога… Чакат ме, нали виждаш…
— Нищо — ще се извиниш.
— Не, не мога. Но ела довечера тогава. Аз ще дойда пак тука. В 6 часа!…
Тя се прости високо и отмина. Лазаров се завърна в града и се заскита зашемеден и несвестен.
Мръкваше се. Дърветата хвърляха дълги, грамадни сенки. Морето, тихо и светло досега, потъмня и се развълнува. По обширната му мантия затрептяха дребни, бели вълни, сякаш клатушкани бели птици. Орляци чайки се дигаха и падаха, като грабната от вятъра пяна. Едва чуто достигаше техният плачевен остър вик. Лазаров гледаше морето и си спомняше лелеяна мечта в зимните вечери: тиха нощ, задрямалите води на залива под звездното небе, ударите на веслата… Те плават към тъмни, гористи брегове.
Внезапно той почувства присъствието на някого зад себе си и се обърна. Беше Бяла.
— Ето, аз дойдох… Ти що — сякаш не ти е добре.
— Нищо не ми е. Аз отдавна само те чакам.
Тя седна до него на пейката.
— Бяла, кажи сега — заговори Лазаров, — аз искам да зная самата истина…
— Каква истина? Не разбирам…
Загледана далеч в морето, тя сякаш не чуваше и не внимаваше какво й говореше той.
— Но аз виждам всичко. Ти не си същата, отбягваш ме, не ми писа? Нима не помниш как бяхме в село, нима трябва да ти спомням? Нима ти не помниш в село…
Бяла трепна.
— Остави това село… Не знаеш как аз го мразя сега. Как измъчва човека тая груба, непоносима среда, тоя монотонен, безцветен живот… После…
Тя гледаше все така недвижно морето. И вече с по-спокоен и безстрастен тон продължи:
— После уединението, неизбежната необходимост да бъдеш с едни и същи хора, всичко това притъпява чувствата, пречупва волята. И ето създават се отношения, които на друго място и в друга среда са невъзможни и немислими… Не, за нищо вече не се връщам село. Село!…
Тя изговори последната дума с презрение, с отвращение почти, и замлъкна.
Лазаров не отговори. Изведнъж нему се стори, че той е сам, че Бяла е далече от него отдавна, отдавна. Той разбра всичко. Наместо съмненията, мъчителните безпокойства и въпроси, душата му се обливаше с тиха, дълбока тъга за нещо изгубено безвъзвратно. Струваше му се, че той се успокоява, но скоро виждаше, че това е зловещата тишина подир отминалата буря, в която ясно изпъква ужасът на разрушението, на скръбта. Все пак той ясно съзнаваше, че да настоява, да моли, е неуместно, смешно.
Бяла заговори:
— Защо замълча? Приказвай, нали сам искаше…
Лазаров мълчеше. Когато това мълчание се продължи и стана отегчително и неловко за двамата, Бяла стана.
— Аз ще си ходя. Може би ще се видим пак. Сбогом… — И тя му подаваше ръката си.
Лазаров не я погледна и в болезнен порив на яд и обида хрумна му мисълта да не й подаде ръка. Отсечено той промълви само:
— Остави ме. Иди си…
Пред очите му се мярна само малката хубава ръка на Бяла, нервно отдръпната, после чу как тя се отдалечаваше. Той не я погледна, слушаше само как заглъхват по пясъка стъпките й, отивайки се за всякога вече…
Лазаров стана, вцепенен и убит, без да може да разбере какво става с него. Беше притъмняло и алеите бяха пълни с хора. Той влезе в живия поток и в това море от хора той се чувстваше още по-самотен, по-изоставен. Той излезе от градината, отиде далеч на брега и немощно се облегна на дървената бариера. Морето не се виждаше в гъстия, непрогледен мрак, чувстваше се само зиналата паст на някаква бездънна пропаст. Лазаров познаваше морето и никога неговият говор не му е бил така близък и разбран, както в тая тъмна, черна нощ. Една след друга пристигаха вълните, редяха тъмни, незнайни жалби и с безумен плач разбиваха се в брега. След гръмовния рев слушаха се сякаш болезнени въздишки, вопли, молби — хилядите гласове на страданието и плача. За минута морето замълчаваше, уморено и обезсилено сякаш. Но в нови, луди пориви прииждаха пак вълните, плачеха и стенеха безутешно…
Загърнат в мрака, Лазаров слушаше буйния плач на морето. В тоя стихиен плач изплакваше се сякаш собствената му тъга. Той мислеше за разговори си с Бяла, припомняше си думите й, мъчеше да вникне по-добре в силата им.
— …Създават се отношения невъзможни и неуместни в друга среда… О, каква лъжа!
Той се замисли пак за миналото. Сякаш в гъстия мрак, който обгръщаше и него, и душата му, падна сноп ярки, светли лъчи. Той видя зелените полета, самотните, тихи пътеки в гората. И в тях той виждаше Бяла, сияеща с девствената чистота на пролетните кокичета. Той я виждаше, береща цветя, обкичена с венец от живи пеперуди, белите крила на които пълнят с блясък сините й хубави очи.