Когато куриерът си тръгна, Варгас се обърна към Лупи.
— Какво ли може да е толкова важно, че да не може да се довери на телеграмата? Защо поне не ми е намекнал?
— Не знам — отвърна Лупи. — Но ме плаши това, че той иска да отидеш при него.
— Какво говориш, жено? Та това е комплимент!
— Може и да е, а може той просто да иска да си при него, за да те държи под око. Ти командваш една от последните независими армии. Щом контролира теб, той ще може да контролира всичко.
— Ти забравяш, че той така или иначе вече контролира всичко — каза Варгас. — Той командва лично пет пъти повече хора от мен. Освен това Джон Гат ми е приятел. Учили сме в едно училище в източен Лос Анджелис.
— О, знам — отвърна Лупи. — Но понякога приятелството не трае дълго, когато става въпрос за върховната власт.
— Аз нямам амбиции за по-голяма власт — каза Варгас.
— Но дали Гат знае?
— Знае — сигурно произнесе Варгас, макар да не бе напълно убеден.
— Но може би не го вярва — продължи да настоява Лупи. — Все пак властта променя хората. Сам виждаш как са се променили някои от останалите генерали.
— Да, знам. Руските и виетнамските независими. Но те не могат да се борят с Гат. Този път светът ще бъде под една единна власт. И Джон Гат ще бъде първият висш управник на Земята.
— А той достоен ли е да бъде такъв? — попита Лупи.
— Това няма значение — ядосано отвърна Варгас. — Това е просто идеята и времето за осъществяването й вече е дошло. Животът ни бе станал като в лудница. Всеки се биеше срещу всеки. За всички ще бъде по-добре да има само един висш военен управник за цялата Земя.
— Е, добре — съгласи се Лупи. — Надявам се да си прав. Ще тръгваме ли?
Варгас се замисли. Въпреки сигурността, която бе показал пред Лупи, той изпитваше известни съмнения. Кой би могъл да каже какво е намислил Гат? Няма да е за първи път един генерал-победител да иска да заздрави позициите си като екзекутира подчинените си под претекст, че ги кани на празненство. Но пък каква алтернатива имаше? Войниците от Втора пехотна армия бяха верни на Варгас, но при една битка, Гат и пет пъти по-многобройната му войска биха победили.
Пък и Варгас наистина нямаше претенции да става главнокомандващ. Той си беше добър генерал и толкова. Нито бе подготвен за главнокомандващ, нито желаеше да бъде такъв. Гат би трябвало да го знае. Беше му го казвал доста често.
— Ще отида да се срещна с Гат.
— А аз? — попита Луни.
— Ти ще останеш в безопасност с войските ми.
— Не ставай смешен — заяви Лупи. — Където ти, там и аз. Така правят добрите войници.
Преди Гат да му заповяда да прехвърли със самолети армията си в Калифорния за боя с Уедермайер, Варгас се сражаваше в Италия, така че нямаше голяма представа за нивото на разрушенията в Америка. Полетът му с военния изтребител от Сан Франциско до Централата, Тексас, му показа твърде много изгорели градове и скитащи групи от населението.
Но Централата изглеждаше добре. Тока беше нов град, който бе построен от Гат. В центъра му се намираше огромен спортен дворец. Той бе по-голям от Колизеума, от Астродом или от който и да било от онези спортни палати на стария сват. Тук можеха да се съберат за военните спортни ритуали бойците-атлети и мажоретките от цял свят.
Варгас през живота си не бе виждал толкова много генерали (и генералски съпруги). Всички командири на армиите на Гат бяха тук — мъже, които се бяха били добре за военната власт по целия свят. Всички бяха в добро настроение, както и можеше да се очаква.
Варгас и Лупи се настаниха в големия хотел, построен специално за този случай. Те веднага се качиха в стаята си.
— Е — сподели Лупи. — Туй е ного гот, ного гот.
Всъщност тя говореше перфектно английски, но за да бъде приета от войниците, които не бяха отраснали в среда като нейната, тя бе решила, че трябва да говори на жаргон.
Лупи и Варгас трябваше сами да качат багажа си в стаята, тъй като хотелът бе толкова нов, че още не бяха осигурили специални пропуски за прислуга.
Генерал Варгас бе все още облечен в бойното си облекло. Носеше потната си униформа в черно и каки от 30-тата кампания в Чако, най-известната от всичките му победни битки, и към нея значката с изображение на лъв, отличаваща го като несменяем командир в Корпуса на Вечността.
Той остави куфарите и се стовари в креслото с недоволно пъшкане. Беше боен генерал, а не носач. Лупи бе застанала до него и разглеждаше обзавеждането. Тя бе облечена в най-хубавата си розова сатенена курвенска рокля. Устата й бе ярко начервена в квадратно-непристойна форма, имаше секси физиономия като на коте, виеща се черна коса и дълги крака, които преминаваха в невероятно тяло. Но въпреки красотата си, както и генералът, тя бе жилава по своему жена, макар и с по-тънки крака.