Варгас бе набит, небръснат, с тежко отпуснато лице и прораснала брада, която бе започнала да посивява. Бе се отказал от бръсненето, тъй като мислеше, че така изглежда по-добре.
— Хей, Ксакси (така го наричаше галено тя), какво ще правим сега? — попита Лупи.
— Защо говориш с руски акцент? — изсъска й той. — Млъквай, глупачко. После ще отидем в заседателната зала, където ще се гласува.
— Ще се гласува ли? Кой ще гласува?
— Всички генерали, глупаче.
— Не разбирам — каза Лупи. — Ние сме фашисти. На нас не ни са нужни тъпи гласувания.
— Имаш късмет, че те обичам — скара й се Варгас. — Защото понякога се държиш толкова глупаво, че ми се иска да те убия. Слушай сега, мило ми лешоядче. Дори и фашистите понякога трябва да гласуват, за да вземат правилното решение да отнемат правото на глас на всички останали.
— Ааа — възкликна Лупи. — Но аз мислех, че това си се разбира от само себе си.
— Естествено, че се разбира — продължи да й обяснява Варгас. — Но ще можем да сме сигурни в това след като проведем гласуването помежду си и решим как ще бъде оттук нататък. Иначе има опасност да загубим всичко, заради което сме се борили. Гласуването е необходимо, за да се утвърди любимата ни ревизионистка контрареволюция.
— Предполагам, че е така — промълви Лупи и се почеса по задника, а после, като се сети за доброто възпитание, бързо почеса и задника на Варгас. След това отиде до хладилника и си наля любимия коктейл от текила, шампанско и бира.
— Само заради това ли е гласуването? — попита тя Варгас.
Той бе седнал в хола и вдигна крака върху малката масичка. Масичката се издраска доста. Варгас знаеше, че сигурно ще трябва да сменят масичките с нови за всеки новопристигнал генерал. Но все пак обичаше да драска. Той си беше прост човек.
— Имаме и други неща за гласуване — каза й той.
— Аз също ли ще трябва да гласувам? — попита Лупи.
— Неее. Ти си жена. Наскоро гласувахме да ви лишим от граждански права.
— Хубаво — отвърна Лупи. — Гласуването е досадно.
Точно в този момент на вратата се почука.
— Влез! — извика Варгас.
Вратата се отвори и вътре влезе един глупаво изглеждащ тип с отпуснати устни и присвити малки очички, облечен в сив костюм.
— Ти ли си Варгас? — попита той.
— Да — отвърна Варгас. — Но преди да влезеш следващия път се постарай да почукаш по-силно. Иначе ще ти пречупя гръбнака.
— Идвам по работа — каза типът. — Донесъл съм ти подкуп.
— Ооо, че защо не каза веднага? — зарадва се Варгас. — Сядай и пийни нещо.
Глупаво изглеждащият тип измъкна един дебел плик от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Варгас. Генералът погледна в плика. Той бе натъпкан с хиляда банкноти с изображение на двуглав орел.
— По дяволите — възкликна Варгас. — Можеш да идваш тук, когато поискаш. За какво е това? Или не трябва да питам?
— Казах ти. Това е подкуп — каза типът.
— Знам, че е подкуп — настоя Варгас. — Но не си ми казал за какво по-точно ме подкупват.
— Мислех, че знаеш. После, когато започне гласуването, искаме ти да гласуваш за предложение номер едно.
— Готово. Но какво е предложение номер едно?
— Че отсега нататък на цивилните се забранява да гласуват дотогава, докато висшето военно командване реши, че са надеждни.
— Струва ми се правилно — каза Варгас.
След като типът си тръгна, Варгас се извърна ухилен към Лупи. Той бе много доволен от подкупа, макар че така или иначе щеше да гласува за предложение номер едно. Но подкупите бяха традиция при избори. Той го знаеше от учебниците по история, да не говорим, че и много се разказваше за това. Ако генерал Гат бе счел, че той не заслужава подкупи, Варгас щеше да се почувства в немилост и незачитан.
Искаше му се да обясни това на Лупи, но тя бе малко особена и не винаги разбираше любезностите. Но какво да се прави, дявол да го вземе. Тя все пак изглеждаше великолепно в розовата си сатенена курвенска рокля.
— Влизай, стари друже, влизай! — Това бе гласът на Гат, който гърмеше чак до приемната. Варгас току-що бе пристигнал, бе съобщил името си на чиновника със смачкано като сушена слива лице и провиснала униформа на рейнджър от свещеническата дивизия.
На Варгас му бе твърде приятно, че Гат го повика толкова бързо след пристигането. Нямаше да му хареса да виси в чакалнята, въпреки че компанията там не беше лоша. Вътре беше генерал Лин, които току-що бе осигурил Китай и Япония за участие в Световната отбранителна лига на Гат. Тук бе и генерал Леополд — дебел и смешен в претрупаната си униформа, изкопирана от измишльотините на някой южноамерикански генерал. Той бе завършил завземането на Южна Америка чак до Патагония. От земите оттатък никой не се интересуваше. Присъстваше генералисимус Ритан Дагалайгон — мрачният екстрамадурец, чиято Велика разрушителна Армада бе превзела цяла Европа на запад от Урал. Те бяха известни мъже, чиито имена щяха да пребъдат в историята. И въпреки това той, Варгас, бе въведен в личния кабинет на Гат преди всички тях.