Скоро пътуваха с висока скорост извън града по равнината на пустинята. Беше пролет и се виждаха много дребни цветенца с приятни цветове, цъфнали върху песъчливата почва.
— Наистина е красиво — каза Варгас.
— По-рано тези земи са принадлежали на някакво индианско племе — обади се шофьорът. — Хич не мога да си спомня кое беше. Сега всички са преместени в Индиапола.
— Какво е то?
— Индиапола е новата промишлена зона в Мисисипи, където преселваме всички индианци в Америка.
— Но те обикновено са живели по цялата територия на страната, нали? — попита Варгас.
— Разбира се — отговори шофьорът. — Но беше глупаво.
— Жалко все пак — каза Варгас. — Индианците са отдавна в тази страна, нали?
— Винаги са се държали здраво за земите си — отвърна шофьорът. — Не се притеснявай, ще свикнат с нашия начин на живот.
Тайната инсталация се намираше сред хълмовете на около тридесет мили от Централата. Генерал Гат излезе от временния си щаб, за да посрещне Варгас. Придружаваше го красива млада жена. Гат представи любезно любовницата си. Младата дама се наричаше Лола Монтес. Не истинската, а някаква роднина. Името продължаваше по семейна традиция. Тя веднага хвана Лупи за ръката и я отведе настрани, където я почерпи с цигари, наркотик, кафе, бърбън и клюки. Генералските любовници винаги бяха добри домакини, тъй като за военното гостоприемство това бе традиция.
Щом двамата генерали останаха сами, вече можеха да се заемат с работа. Първо поговориха как военните групи за сигурност се справят с всеки, който счита, че нещата би трябвало да се развиват по друг начин. Сега повечето от тези недоволни бяха замлъкнали. Интересно как Централния комитет бе успял да разчисти тези въпроси.
— Това е началото — каза генерал Гат. — Тези идеи за социално устройство се знаят толкова отдавна, откакто съществуват и военните.
— А какво ще правиш с местните групировки, които искат да се развиват самостоятелно или които вярват в свой собствен бог и други подобни? — попита Варгас.
— Ако действително искат свобода, те могат да се присъединят към армията — отвърна Гат. — Нашите бойци се радват на пълна религиозна свобода.
— А ако не искат да влязат в армията?
— Ще им кажем да млъкнат и да си гледат работата — каза Гат. — А ако не го направят, ще ги застреляме. Това спестява споровете и ни помага да избегнем разходите за затвори и охрана.
Генерал Гат обясни, че едно от големите предимства на всеобщия мир е това, че правителството най-после може да отдели средства за няколко заслужаващи внимание проекта.
— О, като храна за бедните. Такива работи ли? — попита Варгас.
— Изобщо нямах това предвид — отговори Гат. — Вече го опитахме и от това не излезе нищо.
— Прав си — съгласи се Варгас. — Те просто идват за още. Но какъв заслужаващ внимание проект имаш предвид?
— Ела с мен и ще ти покажа — каза Гат.
Те излязоха от кабинета на Гат и се качиха на командирската кола. Шофьорът бе нисък, слаб тип е монголоидна физиономия, с дълги бандитски мустаци и облечен в дебело вълнено палто, въпреки страшната горещина. Шофьорът поздрави по устав и отвори вратите, за да се качат генералите. Командирската кола ги вози около двадесет минути и спря пред една голяма сграда, прилична на хангар, издигаща се самотно в пустинята. Охраната ги пусна да влязат покрай опънатите редици с бодлива тел в една малка врата, която водеше в сградата.
Конструкцията бе наистина огромна. Отвътре изглеждаше още по-голяма. Като гледаше към тавана, Варгас забеляза няколко птици, които летяха горе. Но колкото и да му бе интересно да ги наблюдава, онова което видя след това направо го накара да затаи дъх и да зяпне от учудване.
— Това истинско ли е, Джон, или ми прожектираш някаква оптическа измама? — попита най-после той, когато успя да проговори.
Генерал Гат се усмихна с тайнствената си усмивка, която изглеждаше безгрижна, но не бе такава.
— Съвсем истинско е, Гетулио, старче. Погледни пак.
Варгас погледна. На височина няколко етажа над главата му се издигаше космически кораб. Лупи му бе показвала много рисунки и графики по вестниците като „Бразилски осведомител“ и други, за да може веднага да разбере какво е това. Нямаше грешка. Това бе космически кораб, боядисан в стоманеносиво, с малки прозорчета и стабилизатори отзад.
— Забележително, сър — възкликна Варгас. — Просто забележително.
— На бас, че никога не си знаел, че го имаме — каза Гат.
— Нямах си и представа — увери го Варгас.
— Разбира се — съгласи се Гат. — Това се криеше в строга тайна от всички, с изключение на управителния съвет. Но сега ти си част от този управителен съвет, Гетулио, стари приятелю, защото аз те назначавам за свободно избран член, считано от днес.