— Не разбирам — произнесе Варгас. — Защо мен?
— Ела да влезем в кораба — каза Гат. — Нека ти покажа още нещо.
Една механизирана рампа водеше във вътрешността на кораба. Гат хвана Варгас за ръка и го повече нататък.
Варгас почти веднага се почувства като у дома си. Вътрешността на кораба изглеждаше точно като онази, която бе виждал на кино, по възстановените версии на „Звезден поход“. Имаше големи помещения, пълни с панели с уреди. Имаше правоъгълни панели за индиректно осветление. Имаше техници, които бяха облечени в комбинезони в пастелни цветове и високи яки. Имаше светлозелени килими, които покриваха подовете от край до край. Беше точно каквото би очаквал да види Варгас, ако изобщо си бе представял, че такова нещо съществува. Очакваше всеки момент да види как Спок излиза от коридора.
— Не, тук си нямаме Спок — каза Гат в отговор на неизречения въпрос на Варгас. — Но имаме много по-важни неща от един остроух извънземен. Позволи ми да те разведа набързо, Варгас. Само ей така, да погледаш. Какво е първото, за което мисли един боен, когато разглежда нов космически боен кораб?
Варгас трябваше да помисли сериозно. Искаше му се Лупи да беше тук с него. Макар че бе глупава и само една жена, тя бе много добра в подсказването чрез някаква тайнствена женска интуиция на отговори, които бяха на върха на езика на Варгас, но не можеше да ги изрече.
За негово щастие този път отговорът дойде незабавно.
— Оръжия! — възкликна той.
— Позна! — каза Гат. — Ела с мен да ти покажа оръдията на този хубавец.
Гат го поведе към една малка количка, каквито се използваха за изминаване на дългите разстояния из кораба. Варгас се опита да си припомни дали в „Звезден поход“ имаха такава количка. Мислеше, че не. Смяташе, че този кораб е голям колкото „Ентърпрайз“. Това му хареса. Той не се боеше от големите неща.
Малката количка забръмча по дългия, равномерно осветен коридор, дълбоко към вътрешността на кораба. Докато пътуваха, генерал Гат цитираше данни като това колко батальона мъже с шлемове като на Дарт Вейдър могат да се настанят в бойните машини, колко тона порции под формата на варено говеждо и бърбън могат да се складират в хилядите стандартни стокилограмови бидони и други важни подробности. Скоро те стигнаха района на основното въоръжение на кораба. Варгас гледаше с възхищение големите изстрелващи дула, радиоапаратурата за парализиращи лъчи, уредът за вибрационния ударен лъч, който би могъл да взриви на парчета малък астероид. Но генерал Гат му каза, че ще трябва да потърпи още малко. Наоколо нямаше нищо, по което би могло да се стреля. Пък и освен това основното въоръжение не бе още закрепено напълно.
Варгас възхваляваше на висок глас извършената от военните специалисти работа. Но Гат го прекъсна.
— Наистина, ние имаме много добри момчета — каза той. — Някои от тях са доста умни. Особено онези, които ние сме мобилизирали. Този космически кораб обаче не е направен от тях.
— Че кой тогава, сър, ако смея да попитам?
— Той е работа на специална група цивилни учени, нещо като така наречения от тях консорциум. Което на прост език значи цяла камара народ. Бил е съвместен европейско-американо-азиатски проект. Дяволски егоистичен.
— Защо?
— Защото са строили този кораб, за да избягат от нас.
— Просто не мога да повярвам, сър — каза Варгас.
— Почти е невероятно, нали? Страхували са се за жалкия си живот, разбира се. Страхували се, че ще бъдат убити. Както се оказа, само няколко от тях бяха убити. Не знам какво ги е накарало да си мислят, че което и да било уважаващо себе си военно правителство ще им позволи да се измъкнат от планетата с толкова ценен космически кораб.
— А какво стана с останалите учени, сър?
— О, мобилизирахме ги. Накарахме ги да работят. Корабът им беше много добър, но му липсваха няколко неща. На първо място оръжия. Тези хора са си мислели, че могат да навлязат в космоса без каквото и да било оръжие. Освен това корабът не бе достатъчно бърз. Научихме, че космосът е малко по-голям от предположенията, които бяха направени във военния университет. Затова са ни необходими наистина бързи кораби, ако изобщо искаме да стигнем до някъде.
— Бързи кораби и силни оръжия — замечта се Варгас. — Точно това бих си поискал. Трудно ли беше да се постигне това, генерале?
— Само в началото — каза Гат. — Учените продължаваха да твърдят, че е невъзможно и изтъкваха куп глупости. Но аз се оправих с тях. Дадох им срок и започнах екзекуции, когато не постигаха задачата си в определеното време. Ще се учудиш, като ти кажа за колко кратко време се научиха да спазват графиците.