Патриша Корнуел
Следа
На Рут и Били Греъм — не познавам други хора като вас, обичам ви!
Сърдечни благодарности на Джулия Камерън, която ме посвети в тайнството на творчеството.
На Чарли, Мери и Айрин. Тази книга стана факт благодарение на всички вас.
1.
Кей Скарпета намали скоростта на взетия под наем автомобил и втренчи поглед в жълтите булдозери, които разчистваха терена. Доскоро тук се издигаха няколко стари сгради, които бяха виждали повече смърт от всички съвременни войни, взети заедно. Сгради, в които беше прекарала една значителна част от живота си.
— Някой трябваше да ми каже — прошепна тя. Бе дошла тук в сивото декемврийско утро, за да види още веднъж мястото, където беше работила толкова години, без да има представа, че постройката вече е съборена. Все някой би могъл да я предупреди, дори да й подхвърли ей така, между другото: „Разрушиха сградата, в която работеше, когато беше млада и силна, изпълнена с надежди и мечти, когато вярваше в любовта… Сградата, която все още обичаш и която често ти липсва…“
Един булдозер се люшна напред, вдигнал масивното си гребло като някакво страшно оръжие. Грохотът на веригите му прозвуча като предупреждение. „Би трябвало да се вслушам в него“, рече си Кей, докато гледаше натрошените бетонни късове. Част от фасадата на някогашната й месторабота липсваше. Когато я помолиха да се върне в Ричмънд, може би трябваше да помисли и за чувствата си.
— Затруднява ме един случай, който се надявам да разреша с ваша помощ — поясни доктор Джоел Маркъс — човекът, който я беше наследил на поста главен съдебен лекар на щата Вирджиния. Беше й се обадил вчера следобед.
— Разбира се, доктор Маркъс — отвърна му тя от кухнята на дома си в Южна Флорида. — За какво става въпрос?
— За четиринадесетгодишно момиче, открито мъртво в леглото си. Преди две седмици, някъде около обед. Била е болна от грип…
Би трябвало да го попита защо се обажда именно на нея. Но в онзи момент просто не й хрумна.
— Престанала е да ходи на училище заради болестта, така ли? — зададе следващия си въпрос Скарпета.
— Да.
— Сама ли е била в къщата? — Притискаше телефона с брадичка към рамото си, тъй като ръцете й бяха заети да забъркват една странна комбинация от бърбън, мед и зехтин.
— Да.
— Кой е открил тялото, каква е причината за смъртта?
Ръцете й сръчно изляха маринатата в пластмасовата кутия за фризер, в която имаше хубава сочна пържола.
— Открита е от майка си — отвърна доктор Маркъс. — Няма причини за смъртта. Нищо подозрително, ако не броим факта, че момичето не би трябвало да е мъртво…
Скарпета отвори хладилника, за да остави пържолата. Издърпа чекмеджето, в което държеше картофите, после се отказа от картофена гарнитура и го затвори. По-добре да си замеси хляб от пълнозърнесто брашно. Не я свърташе на едно място, не можеше дори да си помисли, че ще седне на стол. В същото време отчаяно се опитваше да не издаде нервността си. Но защо този човек се обажда именно на нея? Би трябвало да го попита…
— Кой още живее в къщата?
— Предпочитам да обсъдим подробностите лично — каза доктор Маркъс. — Ситуацията е доста деликатна…
В първия момент Скарпета понечи да отговори, че възнамерява да изкара две седмици на почивка в Аспен. Но не го каза, пък и нямаше да бъде вярно. Беше планирала наистина такава почивка, още преди месеци. Но внезапно разбра, че не й е било писано да я осъществи. Не събра кураж да излъже чак толкова грубо, а прибягна до обичайното извинение: че не може да тръгне за Ричмънд заради един изключително труден случай — обесване, което семейството не приема за самоубийство.
— Какъв е проблемът с обесването? — попита доктор Маркъс, но тя почти не го слушаше. — Расов?
— Не знам дали е расов. Човекът се качил на едно дърво, надянал примката и си щракнал белезниците, за да не се откаже… — Скарпета вдигна ръка и отвори ярко боядисаната вратичка на един от кухненските шкафове. — Скочил от клона, шийните му прешлени се счупили и въжето дръпнало скалпа назад. В резултат чертите на лицето му се разкривили в гримаса, която би могла да се приеме за болезнена, но всъщност е следствие от механичното опъване. За съжаление, не виждам кой би могъл да обясни това, както и белезниците на близките му от Мисисипи, за които прикриването е нещо нормално, но не и мъжете с обратни наклонности…
— Никога не съм ходил в Мисисипи — равнодушно вметна доктор Маркъс. Вероятно искаше да й намекне, че няма отношение към това обесване, нито пък към нещата, които не го засягат пряко. Но Кей пропусна забележката му, просто защото не слушаше какво й се говори.