Изглежда доста глупаво, помисли си Скарпета, докато бегло оглеждаше изтегналия се на седалката Марино, тъмните очила се крепяха на върха на носа му. Шапката му беше подарък от нейната племенница Луси, която наскоро откри офис в Лос Анджелис, или Лост Анджелис1, както го наричаше Марино. И тъй, ето го нашият Марино, завърнал се в своя загубен град Ричмънд, Вирджиния, направил всичко възможно да се престори на такъв, какъвто никога не е бил…
— Хм… — изръмжа той с нарочно удебелен глас. — Значи край с Аспен, а? Предполагам, че Бентън е доста ядосан…
— Всъщност, той работи по един случай — отвърна Кей. — Няколко дни забавяне ще му се отразят добре.
— Няколко дни, друг път — промърмори с гримаса Марино. — Тези неща никога не свършват за няколко дни. Бас държа, че изобщо няма да стигнеш до Аспен. Върху какъв случай работи?
— Не каза, а и аз не го попитах.
Изрече го с категоричен тон, изобщо нямаше намерение да обсъжда Бентън.
Марино замълча и извърна глава към страничното стъкло. Знаеше какво си мисли за връзката й с Бентън Уесли, и усети колко е озадачен. Беше наясно, че Марино се чуди на тази връзка, вероятно от доста време насам. Не беше пропуснал, че след възобновяването на отношенията им тя се държеше някак отчуждено с Бентън. Това я вбесяваше, защото не можеше да допусне, че човек като Марино усеща хладината й, и то съвсем ясно…
— Жалко за Аспен — промърмори Марино. — Ако аз бях на твое място, щях да полудея!
— Гледай внимателно — каза тя, имайки предвид сградата, която се разпадаше пред очите им. — Така и така сме тук… — Нямаше никакво желание да говорят за Аспен или за Бентън, защо не е при него и какво би могло да бъде… Бентън го нямаше през всички тези години. А когато се върна при него, тя усети, че част от нея се е изгубила безвъзвратно. Не знаеше кога, не знаеше защо и как…
— Е, мисля, че беше крайно време да бутнат тая съборетина — отсече Марино след бегъл поглед през предното стъкло. — Предполагам, че е заради „Амтрак“. Говореше се, че им трябва още едно депо в района. Нали скоро ще отворят гарата на Мейн Стрийт? Забравих от кого го чух, беше доста отдавна…
— Нямаше да е зле да ме уведомиш — поклати глава Кей.
— Нали ти казах, че беше отдавна? Забравил съм…
— Такава информация щеше да ми бъде от полза.
— Не те обвинявам за настроението — втренчи се в нея Марино. — Казах ти да не идваме тук, но кой да ме чуе. Няма и час откакто пристигнахме и гледай какво става! Старата ни барака я разбиват със стоманено гюле, което, ако питаш мен, си е лош знак… Между другото, караш с пет километра в час. Можеш и по-бързо, нали?
— Нямам настроение — отвърна Кей. — Но обичам, когато ме предупреждават. — Продължи да кара бавно, заковала поглед в сградата на някогашната си работа.
— Казвам ти, че е лош знак — промърмори Марино и отново се обърна към прозореца.
Скарпета не подаде газ, предпочиташе да наблюдава разрушителните работи. Истината бавно проникваше в съзнанието й — по-бавно, отколкото обикаляше квартала. Някогашната сграда на щатската патоанатомия и лабораторията по съдебна медицина беше на път да се превърне в депо на възстановената железопътна гара на Мейн Стрийт — същата улица, която не беше виждала влак през десетте години, когато Скарпета и Марино бяха работили и живели тук. Изградено в готически стил от солидни каменни блокове, халето на някогашната железопътна гара беше потънало в забвение. По едно време общината се опита да го преобразува в търговски център, но магазините бързо фалираха. После го обявиха за офис център, но и канторите скоро бяха затворени. Високата кула с часовника доминираше над целия град и сякаш следеше многобройните естакади на магистрала И–95, които бяха прехвърлени над пустеещите коловози — едно призрачно бяло лице с филигранни стрелки, замръзнали във времето…
И без нея Ричмънд продължаваше да живее и да върви напред. Железопътната гара на Мейн Стрийт беше върната към основното си предназначение и скоро щеше да предложи убежище на сиво-червените композиции на „Амтрак“. Часовникът на кулата вече работеше. Стрелките му показваха осем и шестнадесет.
— Не знам какво съм очаквала — промърмори Скарпета и хвърли поглед през страничното стъкло. — Може би, че ще я преустроят и ще я превърнат в склад, в държавен архив или Бог знае в какво… Но не и че ще я съборят…