Габриел Гарсия Маркес
Следи от кръв по снега
Когато пристигнаха на границата по мръкване вечерта, Нена Даконте забеляза, че пръстът й с халката все още кървеше. Войникът, заметнал едно одеяло от груба вълна върху триъгълната си лачена шапка, провери паспортите им на светлината на карбидна лампа, за която полагаше големи усилия да не се преобърне от суровия вятър, който духаше от Пиренеите. Въпреки че бяха два валидни дипломатически паспорта, войникът вдигна лампата, за да провери дали снимките приличаха на пътниците. Нена Даконте беше като малко момиченце с живите си очи, с карамеления си тен, който все още отразяваше бляскавото Карибско слънце на натъжения здрач на месец януари; беше се увила до врата с направеното от гръбни парчета визоново палто, което не можеше да бъде купено дори със заплатите на целия граничен гарнизон. Съпругът й, който управляваше колата, Били Санчес де Авила, беше една година по-малък от нея и почти толкова красив; беше облечен в карирано сако и спортна шапка. За разлика от съпругата си, беше висок, атлетичен и имаше желязна челюст, която напомняше на мъжагите с невинни лица. Но това, което най-добре изразяваше положението им, беше миришещият на необработена кожа автомобил с платинен цвят, подобен невиждан по този беден крайграничен район. Задните седалки бяха претрупани с чисто нови куфари и все още неотворени кутии с подаръци. Освен това, там беше и тенор саксофонът, най-голямата страст в живота на Нена Даконте, преди да бъде завладяна от любовта, на която младите й приятели от вилата се противопоставиха.
Когато войникът върна подпечатаните паспорти, Били Санчез попита къде могат на намерят аптека, където да приложат лечение на пръста на жена му; а войникът, викайки срещу вятъра, за да бъде чут, им каза да попитат в Хендайе на Френската страна. Но граничарите в Хендайе бяха съблекли саката си и бяха седнали на масите си в топличките и добре осветени стъклени колиби, като от една страна похапваха хляб, потопен в чашите, пълни с вино, а от друга страна играеха на карти; беше им достатъчно само да видят зърнат големината и вида на автомобила, за да им дадат знак да влязат във Франция. Били Санчез натисна клаксона няколко пъти един след друг, но граничарите не разбраха, че вика тях, само един от тях отвори прозореца и извика с по-голям гняв от този на вятъра:
— Merde! Allez-vous-en1!
При това, Нена Даконте слезе от колата, увита с палтото си до ушите и попита граничаря с перфектния си френски, къде може да бъде намерена аптека. А той, по вечния си навик, с уста пълна с хляб, каза, че това не е негова работа, че не го интересува особено в такава виелица, и затвори малкото прозорче. Но после погледна внимателно към момичето, което ближеше наранения си пръст сред блясъците на истински визон; ще да си е помислил, че това е магическо видение в тази ужасна нощ, защото точно в този момент поведението му се промени. Разказа й, че най-близкият град бил Бариц, но по средата на зимата и при този налудничаво веещ вятър, вероятно нямало да може да се намери отворена аптека до Байон, който се намираше малко по-нататък.
— Нещо важно ли е? — попита.
— Въобще не е — усмихна се Нена Даконте, като му показа пръста си с диамантения пръстен, на върха на който едва се забелязваше раната от бодила на розата. — Само се убодох.
Преди да пристигнат от Байон, снегът отново бе започнал да вали. Часът все още беше преди седем, но видяха, че улиците бяха пусти, къщите бяха затворени заради силата на виелицата и след като направиха няколко обиколки, без да намерят аптека, решиха да продължат пътя си. Били Санчез се бе зарадвал на това решение. Имаше неконтролируема страст към рядко срещани автомобили, гузна съвест до излишък, за да подхранва тази страст и баща, който имаше възможности и никога не беше карал нещо като сватбения подарък Бентли с гюрук. Беше толкова не на себе си пред кормилото, че колкото повече караше, толкова по-малко уморен се чувстваше. Умираше да пристигне същата нощ в Бордо, в хотел Сплендид, където бяха резервирали апартамент за първата си брачна нощ, и не можеше да има достатъчно нито вятър нито сняг в небесата, които да могат да му попречат. А Нена Даконте беше изтощена заради пътя от Мадрид до тук, особено заради последната му част от тясна издаденост от склона, по която минаха по време на силна градушка. За това, за да спре течащата кръв, потъна в дълбок сън, като здраво уви една кърпичка около безимения си пръст. Били Санчез забеляза това чак когато беше почти полунощ, и дъждът спря да вали, вятърът рязко спря сред боровете, а небето над степите се изпълни с ледени звезди. Беше минал пред спящите светлини на Бордо, но беше спрял само на една бензиностанция на пътя, за да напълни резервоара, защото все още се чувстваше достатъчно силен да стигне до Париж, без дори да си поеме дъх. Беше толкова щастлив с огромната си играчка за 25.000 стерлинга, че дори не се запита дали бляскавото момиче, което спеше до него, с превръзка на безимения пръст, напоена от кръв и в млад момичешки сън, навят за пръв път от ветровете на неизвестността, се чувства като него.